Уолтър Скот - Роб Рой

Веднага обмислихме какви мерки трябва да вземем при това критично положение и се съгласихме с плана на баща ми незабавно да се снабдим с необходимите паспорти и да побързаме за Лондон. Съобщих на баща си, че желая да са запиша в някой от доброволческите отреди, за които вече се говореше. Той с готовност се съгласи с предложението ми, тъй като, макар че по принцип беше против военната професия, никой друг не би изложил с такава готовност живота си в защита на гражданската и религиозна свобода, както той би го направил.

Пътувахме бързо по доста опасен път през Дъмфризшър и близките английски графства. В тази област вече се бяха раздвижили поддръжниците на торите, за да събират хора и коне, докато витите се струпваха в главните градове, въоръжаваха населението и се готвеха за гражданска война. На няколко пъти едва не ни спряха и често бяхме принудени да минаваме по обиколни пътища, за да избегнем местата, където се събираха войски.

Когато стигнахме в Лондон, веднага се свързахме с онези банкери и видни търговци, които се бяха съгласили да поддържат кредита на правителството и да посрещнат тежките задължения на държавната хазна, на които заговорниците до голяма степен разчитаха за успеха си, като се надяваха, така да се каже, да докарат правителството до фалит. Баща ми бе избран за член на това внушително представително тяло на финансовите интереси, тъй като всички имаха най-голямо доверие в неговата ревност, умение и деловитост. Той беше този, чрез когото те влизаха във връзка с правителството и който успя, със средствата на собствената си фирма и с други средства, с които можеше да разполага, да намери купувачи за голяма част от държавните ценни книжа, които внезапно бяха хвърлени на пазара с понижена стойност, когато избухна въстанието. Аз самият не стоях настрана, а успях да получа офицерски чин и да събера, за сметка на баща си, двеста души, с които се присъединих към армията на генерал Карпентър.

Междувременно въстанието се беше разпростряло и в Англия. Нещастният граф Дъруънтуотър беше взел оръжие за неговата кауза заедно с генерал Фостър. Бедният ми чичо, чието имение беше съвсем разорено поради собствената му небрежност и поради разточителството и пиянството на синовете му и цялото му домакинство, лесно склони да се присъедини към редовете на тази злополучна армия. Преди да направи това обаче, той проявил една предвидливост, която никой не очаквал от него — направил си завещанието!

Чрез този документ той завещал Озбълдистън Хол и така нататък подред на синовете си, докато стигнал до Рашли, когото ненавиждаше от сърце заради политическата му измяна и когото лишил от наследство, посочвайки мен като следващ наследник. Старият джентълмен ме считаше винаги за свой любимец. Но вероятно, изпълнен с вяра в многобройните едри младежи, които сега виждал въоръжени около себе си, той е гледал на тази част от завещанието си като на мъртва буква, която вмъкнал само за да изрази неодобрението си към Рашли, изменил на общото дело и семейството. Имаше и една точка, с която той завещаваше на племенницата на покойната си жена, Даяна Върнън, понастоящем лейди Даяна Върнън Бийчъм, някакви диаманти, които принадлежали на покойната й леля, и един голям сребърен съд с гравирани на него гербове на фамилиите Върнън и Озбълдистън.

Но провидението бе отредило по-бързо загиване на многобройното му и здраво поколение, отколкото той самият вероятно бе очаквал. Още на първия преглед на войските на заговорниците на едно място, наречено Грийн Риг, Торнклиф Озбълдистън се скарал за правото на първенство с някакъв господин от нортъмбрийската граница, който бил също така свиреп и неразбран като самия него. Въпреки всички увещания те показали на своя командир доколко може да разчита на дисциплината им, като се дуелирали с рапири и братовчед ми бил убит на място. Смъртта му беше голяма загуба за сър Хилдебранд, защото въпреки отвратителния си нрав Торнклиф имаше малко повече ум в главата си, отколкото останалите му братя, като се изключи, разбира се, Рашли.

Пърсивал, пияницата, също намерил подобаващ на призванието си край. Той се хванал на бас с друг един господин (който поради подвизите си по тази линия носел страшния прякор „Ракиен кладенец“) кой от тях ще изпие повече ракия, когато Джеймс бил провъзгласен за крал от въстаниците в Морпет. Този подвиг бил нещо необикновено. Не си спомням точно колко ракия изгълтал Пърси, но вследствие на нея го хванала някаква треска, от която издъхнал след три дни, като постоянно повтарял „вода, вода“.