Уолтър Скот - Роб Рой

Изненадан от този категоричен отказ, съветникът се обърна към мен и забеляза, че „този безделник си е идиот по рождение“. Аз изразих своята благодарност много по-приятно за Дугъл, като пуснах в ръката му две лири. Щом почувствува в ръката си златото, той подскочи един-два пъти с пъргавостта на дива коза, мятайки ту единия, ту другия си крак по начин, който би удивил всеки френски учител по танц. Той изтича при лодкарите да им покаже наградата си и една малка сума, която получиха и те, ги накара да споделят радостта му. После, за да употребя един от любимите изрази на Джон Бъниан 197, „той си тръгна по пътя и вече не го видях“.

Съветникът и аз се качихме на конете и потеглихме за Глазгоу. Когато езерото и величественият амфитеатър от планини, който го заграждаше, изчезна от погледа ни, аз не можех да не изразя своя възторг от неговата красота, макар и да съзнавах, че господин Джарви е най-неподходящият човек, с когото бих могъл да споделя мислите си по такъв въпрос.

— Вие сте млад — отговори той — и англичанин, и всичко това може да ви се вижда много красиво. Но що се отнася до мен, аз съм прост човек и разбирам от стойността на земята и затова не бих заменил и най-хубавата местност, която видяхме в Горна Шотландия, с кое да е парче земя в Горбалс край Глазгоу. И нека веднаж да стигна пак там, да ме прощавате, господин Франк, ама едва ли друг път ще тръгна да гоня тоя, дето духа, далеч от кулата на „Свети Мънгоу“.

Добрият човек постигна скоро желанието си, защото, пътувайки много до късно, ние успяхме да стигнем в къщата му още същата нощ или по-скоро на следващата сутрин. След като предадох своя достоен спътник на грижите на внимателната и услужлива Мати, аз се отправих към хана на госпожа Флайтър, където светеше дори в този необичаен час. Вратата ми отвори самият Андрю Феъсървис, който, щом чу гласа ми, нададе силен вик на радост и без да каже нито дума, изтича нагоре към една приемна на втория етаж, от чиито прозорци идваше светлина. Отгатвайки правилно, че той отива да съобщи за идването ми на Оуън, аз го последвах по петите. Оуън не беше сам — в стаята имаше още един човек и той беше баща ми.

В първия момент баща ми се постара да запази с достойнство, обичайното си хладнокръвие и ме поздрави с думите: „Франсис, драго ми е, че те виждам.“ Но в следващия момент ме прегърна нежно и каза: „Скъпи, скъпи ми сине!“ Оуън успя да хване едната ми ръка и да я облее със сълзите си, докато ме поздравяваше за завръщането ми. Такива сцени говорят повече на окото и на сърцето, отколкото на ухото. Старите ми клепки все още овлажняват, когато си спомня нашата среща, но вашите добри и приятелски чувства могат твърде добре да си представят това, което ми е невъзможно да опиша.

Когато премина първата ми буйна радост, узнах, че баща ми пристигнал от Холандия наскоро след като Оуън тръгнал за Шотландия. Решителен и бърз във всичките си действия, той останал в Лондон само докато намери средства да посрещне задълженията, които лежали върху фирмата. Със своите широки връзки, с увеличен капитал и нараснал кредит благодарение на много успешните си сделки на континента той лесно се справил с трудностите, породени от отсъствието му, и потеглил за Шотландия да търси сметка от Рашли Озбълдистън и да уреди работите си в тази страна. Пристигането на баща ми с напълно възстановено доверие, с предостатъчно средства, за да посрещне с чест задълженията си и да може занапред да бъде от полза за своите представители, било съкрушителен удар за „Маквити и сие“, които си мислили, че звездата му е залязла навеки. Силно разгневен от начина, по който се бяха отнесли към неговия доверен чиновник и агент, господин Озбълдистън отказал да приеме всичките им извинения и предложения за услуги; и след като си уредил сметките с тях, им заявил, че тази страница от сметководните им книги е завинаги затворена заедно с всички облаги, които биха могли да имат от нея.

Докато се радвал на тази победа над неверните си приятели, той бил не малко разтревожен заради мен. Добрият Оуън не смятал, че може да има някаква особена опасност в едно пътуване от петдесет-шестдесет мили, което би могло твърде леко в спокойно да се извърши във всяка посока от Лондон. Но и той се заразил от уплахата на баща ми, който по-добре познаваше тази страна и нейните непокорни жители.

Тези опасения се превърнали в смъртен страх, когато, няколко часа преди да се върна, се явил Андрю Феъсървис с един страшен и преувеличен разказ за несигурното положение, в което ме бил оставил. Благородникът, сред чиито войски бил нещо като пленник, след като го разпитал, не само го освободил, но му дал и средства да се върне бързо в Глазгоу, за да съобщи на моите близки за опасното ми и неприятно положение.