Уолтър Скот - Роб Рой

Една лодка ни чакаше в едно малко заливче под огромна скала и в нея имаше четири здрави шотландски гребци. Домакинът ни се сбогува с нас сърдечно, дори с любов. Изглежда, че между него и господин Джарви съществуваше едно взаимно уважение, което беше в странен контраст с техните различни занимания и начин на живот. След като се целунаха най-сърдечно и тъкмо щяха да се разделят, съветникът в изблик да чувства увери с развълнуван глас своя роднина, че ако някога сто или дори двеста лири могат да помогнат на него и на семейството му да заживее както трябва, да драсне само един ред до Солни пазар. А Роб, хващайки здраво с едната ръка дръжката на сабята си, а с другата стискайки ръката на господин Джарви, заяви, че ако някой някога си позволи да обиди неговия роднина, нека само да му се обади, и той ще му разбие черепа, па макар и да е най-важният човек в Глазгоу.

С тези уверения във взаимна помощ и доброжелателство ние потеглихме от брега на северозападния край на езерото, където от него изтича река Левън. Роб Рой остана известно време изправен на скалата, под която бяхме тръгнали, с дългата си пушка, развятото карирано наметало и единственото перо на шапката си, каквото тогава носеха джентълмените и воините на Горна Шотландия. В днешно време забелязвам обаче, че военните са предпочели да украсят шапката на горношотландските воини с цял сноп черни пера, подобни на тези, които се носят пред погребални процесии. Най-после, когато се отдалечихме доста, ние го видяхме да се обръща и поема нагоре по хълма, последван от своята свита или телохранители.

Дълго време пътувахме в пълно мълчание, нарушавано само от гелската песен, която един от гребците пееше тихо с някакъв неправилен ритъм и която понякога нарастваше в буен хор, когато я подемаха и другите.

Собствените ми мисли бяха много тъжни и все пак аз намирах някаква утеха във великолепния пейзаж наоколо и си мислех в моментното си увлечение, че ако споделях вярата на римската черква, бих се съгласил да живея и умра като самотен отшелник на някой от романтичните, красиви острови, между които се плъзгаше лодката ни.

Съветникът също бе зает със свои мисли, но те имаха твърде различен характер, както разбрах, когато след едночасово мълчание, през което беше направил необходимите изчисления, той се зае да ми доказва възможността да се пресуши езерото и да се разорат стотици, дори хиляди акра земя, от която сега никой няма никаква полза, освен ако от време на време се улови някоя щука или костур.

От целия дълъг спор, при който „той тъпчеше в ушите ми това, което разумът ми не щеше да приеме“, спомням си само, че проектът му предвиждаше да се запази от езерото достатъчно дълбока и широка част за воден транспорт, така че между Дъмбартън и Гленфалъх да могат да минават гемии с въглища и малки кораби също така свободно, както между Глазгоу и Грийнък.

Най-после доближихме мястото, където трябваше да слезем близо до развалините на един стар замък, точно там, където езерото влива излишните си води в река Левън. Тук намерихме Дугъл с конете. Съветникът беше вече изработил план и за „този безделник“, както и за пресушаването на езерото. И двата плана бяха изработени повече с оглед на ползата, отколкото с оглед на практическата възможност за провеждането им.

— Дугъл — каза той, — ти си добра душа и знаеш как да се отнасяш към по-висшестоящите от теб. Но мен ми е жал за тебе, Дугъл, защото, както си тръгнал, рано или късно ще увиснеш на въжето. Мисля, че с моите заслуги като съветник и със заслугите на беща ми, черковния настоятел, бих имал достатъчно влияние да накарам градския съвет да си затвори малко очите и за по-големи прегрешения от твоите. Затова си мисля, ако искаш да се върнеш с нас в Глазгоу, какъвто си здравеняк, можем да ти намерим работа в складовете, докато се окаже нещо по-добро.

— Много съм задължен на ваша милост, господин съветник — отговори Дугъл, — ама дяволът да ми счупи краката, ако стъпя още веднаж на градска улица, освен ако с въжета ме изтеглят, както ми се случи вече един път.

Наистина аз узнах, че Дугъл отначало дошъл в Глагоу като затворник във връзка с някакви грабежи, но успял така да спечели благоволението на тъмничаря, че той с твърде голямо доверие го задържал в качеството на ключар, една служба, която, доколкото е известно, Дугъл изпълнявал вярно до момента, когато верността към неговия собствен клан надделяла при неочакваното появяване на някогашния му вожд.