Уолтър Скот - Роб Рой

Вървяхме край брега на езерото около шест английски мили по една лъкатушна пътека сред най-разнообразна и красива природа, докато стигнахме някакъв чифлик или пръснати колиби близо до изворите на красивото езеро, наречено, ако се не лъжа, Ледиарт или с някакво подобно име. Тук ни чакаше голяма група от четата на Макгрегър. Племена, които са диви или, по-точно казано, още примитивни, обикновено проявяват верен усет и естествено красноречие именно защото не са обвързани от превзети обществени предписания. Доказателство за това беше мястото, което планинците бяха избрали, за да приемат гостите си. Казват, че един британски монарх би направил добре да приеме посланиците на своя силен съперник в кабината на военен кораб; и един горношотландски вожд проявяваше добър усет, като бе избрал едно място, където величавата природна красота на неговата страна можеше да окаже пълно въздействие върху гостите му.

Изкачихме се на около двеста метра над брега на езерото покрай един буен поток. На дясната ни страна останаха четири-пет планински колиби с толкова малки парчета орна земя около тях, че явно ги обработваха с лопата, а не с плуг. Малките нивички сякаш бяха изрязани от окръжаващата ги ниска гора и посети с ечемик и овес. Над това местенце склонът ставаше по-стръмен и на хребета видяхме блестящите оръжия и разветите плащове на петдесетина последователи на Макгрегър. Те стояха на едно място, което не мога да си спомня без възторг. Потокът, който се спускаше стремглаво от планината, тук срещаше преграда от скала и образуваше два водопада. Първият, над който се простираше един великолепен стар дъб, надвиснал от отсрещния бряг, засенчвайки тъмната водна струя, беше може би дванадесет стъпки висок; раз-пенените води падаха в красив каменен басейн, тъй правилен, сякаш беше изваян от скулптор, и след като се въртяха по кремъчния му ръб, пак се спускаха буйно през една тъмна и тясна пропаст поне петдесет стъпки висока и оттам поемаха бързо, но сравнително по-спокойно, към езерото.

С естествения усет на планинците, и особено на горношотландците, у които често съм забелязвал чувство за романтика и поезия, жената на Роб Рой и неговите хора ни бяха приготвили утринна закуска на едно място, което не можеше да не изпълни чужденеца с благоволение. Освен това те са по природа сериозни и горди хора и колкото и да ни се виждат първобитни, проявяват разбиранията си за етикет и вежливост по начин, който би изглеждал пресилен, ако зад тези прояви не се чувствуваше голямата им сила. Защото трябва да се признае, че крайната почтителност и строгият етикет, който би изглеждал смешен у един обикновен селянин, ни се виждат съвсем уместни, като салют на отряд гвардейци, у напълно въоръжени планинци. И така, ние бяхме посрещнати и приети с доста голяма тържественост.

Разпръснатите по склона шотландци се събраха, когато се появихме, и застанаха твърдо и неподвижно в гъсти колони зад три фигури, в които скоро разпознах Хелън Макгрегър и двамата й синове. Самият Макгрегър подреди свитата си в тила и като помоли господин Джарви да слезе от коня на стръмното място, тръгна бавно нагоре, водейки ни начело на групата. Докато вървяхме, чувахме дивите тонове на гайдите, които губеха неблагозвучността си, като се смесваха с трясъка на водопада. Когато се приближихме, жената на Макгрегър излезе напред да ни посрещне. Беше облечена по-грижливо и по-женствено, отколкото предишния ден, но изразът на лицето й беше все така горд, непреклонен и решителен. И когато тя неочаквано прегърна моя приятел съветника, който не бе твърде възрадван от това посрещане, по движенията на перуката, гърба и краката му видях, че той се чувствува в положението на човек, който внезапно е попаднал в прегръдките на мечка и не знае дали животното е разгневено, или добре разположено.

— Братовчеде — каза тя, — добре си дошъл, също и вие, страннико — добави тя, като пусна уплашения ми другар, който инстинктивно се отдръпна и си оправи перуката. — Добре дошъл и на вас. Вие дойдохте в нашата нещастна страна, когато бяхме разгневени и ръцете ни бяха покрити с кръв. Простете за грубия ни прием и винете за него лошите времена, а не нас.

Докато говореше, държането й беше царствено и тонът и маниерът й подхождаше на кралски двор. В говора й нямаше нито следа от просторечието, което обикновено свързваме с долношотландския диалект. Чувствуваше се силна провинциална интонация, но във всяко друго отношение думите, които Хелън Макгрегър превеждаше от родния си поетичен гелски на английски, който тя бе научила, както ние учим класически езици, и вероятно никога не бе чувала в ежедневния живот, бяха изящни, звучни и патетични. Нейният мъж, който бе попадал във всякакви положения, говореше много по-просто и непретенциозно, но дори и неговият език достигаше една изисканост на израза, както вероятно сте забелязали, ако съм го предал вярно, когато разискваните въпроси бяха вълнуващи и важни. Струва ми се, че той, както и други горношотландци, които познавам, си служеха с долношотландски диалект в обикновен или шеговит разговор, а когато бяха сериозни или възбудени, прибягваха до изразните средства на родния си език и изказвайки мислите си на английски, изразите им бяха силни, поетични и в приповдигнат стил. И наистина езикът на чувствата е почти винаги чист и силен и често когато един шотландец напада друг с поток от горчиви думи, ще чуете нападнатият да дразни противника си, като му казва: „Ето че проговори на английски.“