Уолтър Скот - Роб Рой

— Не бих го познал — каза господин Джарви.

И наистина не беше лесно да познае човек дивия планинец, когато се яви на вратата на колибата с шапка, перука и палто за езда, което някога беше притежание на Андрю Феъсървис, и се качи на коня на съветника, повеждайки моя. Той изслуша последните нареждания на господаря си да избягва известни места, където би бил заподозрян, да събира по пътя каквито новини чуе и да ни чака на едно определено място близо до брода Балох.

Същевременно Макгрегър ни покани да тръгнем заедно с него на път, като ни увери, че непременно трябва да изминем няколко мили преди закуска и ни препоръча да си пийнем по малко ракия, за да се подготвим както трябва за пътуването. Съветникът се чукна с него и каза, че било нередно и опасно сутрин рано да се пие алкохол, освен ако трябва да се предпази стомахът (който бил нежен орган) от утринната мъгла; в такъв случай и баща му, черковният настоятел, препоръчвал да се пийва по една чашка и сам давал пример за това.

— Точно така, братовчеде — отговори Роб, — и по тази причина ние, които сме деца на мъглите, имаме право да пием ракия от сутрин до вечер.

Съветникът, надлежно ободрен, се качи на едно дребно планинско конче; предложиха и на мене едно, но аз отказах, и ние тръгнахме по вчерашния ни път със съвсем друг водач и при други обстоятелства.

Придружаваше ни Макгрегър и пет-шест от най-хубавите, най-силните и най-добре въоръжените планинци от четата му, които обикновено го следваха навсякъде.

Когато наближихме прохода, където вчера бе станала схватката и бе извършено след нея едно още по-страшно деяние, Макгрегър побърза да заговори, но не във връзка с нещо, казано от мен, а по-скоро в отговор на мислите, които знаеше, че неминуемо ще ми дойдат на ум.

— Сигурно ни съдите строго, господин Озбълдистън, и не може да се очаква да бъде другояче. Но спомнете си поне, че ние сме действували без провокация. Ние сме груб, невеж и може би буен и невъздържан, но не и жесток народ. В страната ни можеше да цари ред и законност, ако ни оставеха да се радваме на справедливи и мирни закони. Но ние сме едно преследвано племе.

— А от преследване — каза съветникът — може и мъдрият да подлудее.

— Тогава как ли действува то на хора като нас, който живеем като прадедите си от преди хиляда години и едва ли сме по-просветени? Можем ли да считаме, че техните кървави закони против нас — бесилките, обезглавяванията, гоненията, очернянето на едно старо и благородно име — заслужават да се отнасяме с тях по друг начин, освен като с неприятели? Ето аз съм участвувал в безброй битки и никога не съм ранявал човек освен когато ми кипне кръвта. А те искат да ме хванат и да ме обесят като без-, стопанствено куче пред портата на първия големец, който ми има зъб.

Аз отговорих, че обявяването на неговото име и род извън законите се струва на англичаните много жесток и безсмислен произвол. И след като го поуспокоих, отново заговорих за предложението си да настаня самия него, ако желае, и синовете му на военна служба в чужбина. Макгрегър ми стисна сърдечно ръка и като ме задържа, за да остави господин Джарви да мине пред нас — маневра, за която тесният път послужи като извинение, ми каза:

— Вие сте добросърдечен и честен младеж и без съмнение умеете да уважавате чувствата на човек на честта. Но пиренът, по който съм стъпвал приживе, трябва да цъфти на гроба ми. Сърцето ми би се свило и ръката ми би изсъхнала като попарена от слана папрат, ако не виждам вече родните си планини. И няма място на света, което би ме утешило за загубата на тези чукари и пещери, които виждате наоколо, колкото и диви да са те. Ами Хелън — какво би станало с нея, ако я оставя изложена на нови оскърбления и жестокости? И как би понесла тя да се махне от местата, където споменът за неправдите постоянно се подслажда от спомена за отмъщението? Веднаж бях така притиснат от най-големия ми враг, че бях принуден да отстъпя пред силата и да се дигна с хората си и семейството си от родната си страна и временно да се оттегля в страната на Маккалъм Мор. И Хелън така плака и нарежда при тръгването ни, а думите й се лееха, сякаш излизаха от устата на самия Макримън 195, и бяха тъй тъжни и жални, че сърцата ни само дето не се пръснаха от мъка, като седяхме и я слушахме. Сякаш дете ридаеше за родната си майка, сълзи се лееха по грубите лица на нашите юнаци, когато тя нареждаше. Такава мъка втори път не искам да преживея, та ако ще и да ми върнат всичките земи, които Макгрегъровци някога са притежавали.