Уолтър Скот - Роб Рой

И отдавайки се на отчаяние заради съдбата на синовете си, макар че собствената му съдба не го тревожеше, бащата подпря глава на ръцете си.

Бях много развълнуван, Уил. Винаги повече ме е трогвало отчаянието, което надвива един силен и горд дух, отколкото почестите скърби на хора с по-мек характер. Веднага у мен се породи силно желание да му помогна, макар и да съзнавах, че това бе много трудно, едва ли не невъзможно.

— Ние имаме широки връзки в чужбина — казах аз. — Не биха ли могли синовете ви с малко помощ — а те имат пълно право да очакват помощ от фирмата на баща ми — да си изкарат честно прехраната в чужбина?

Вярвам, че по лицето ми се четеше искреност. Но когато се готвех да продължа, моят другар ме хвана за ръката и каза:

— Благодаря, благодаря ви, но да не говорим повече за това. Мислех, че никой жив човек няма да види вече сълза в очите на Макгрегър.

Той избърса влагата от дългите си рижи мигли с опакото на ръката си.

— Утре заран — каза той — пак ще поговорим по този въпрос, също и по вашите работи. Макар че имате късмет да спим в удобни легла тази нощ, утре тръгваме призори. Няма ли да пиете с мен една последна чаша?

Аз отказах.

— Тогава, в името на свети Маронох! Аз трябва да пия сам. — И той си наля и изпи поне половин литър вино.

Легнах да си почина, решен да не го разпитвам повече, докато не се поуспокои. Този необикновен човек ми бе направил такова силно впечатление, че не можех да не го следя с очи известно време, след като се тръшнах на покрития с пирен одър уж за да спя. Той крачеше насам-натам из колибата, от време на време се прекръстваше и шепнеше някаква католическа молитва на латински. После се уви в шала си, с гола сабя на едното бедро и пистолет на другото, сгъвайки мантията си така, че да може всеки момент да скочи с оръжие в двете ръце, готов за бой. След няколко минути разбрах по тежкото, му дишане, че е заспал дълбоко. Сломен от умора и зашеметен от различните неочаквани и необикновени събития през деня, скоро и мене ме надви дълбок сън, от който се пробудих едва на другата сутрин, макар че имах много причини за безсъние.

Когато отворих очи и си спомних къде съм, видях, че Макгрегър вече бе напуснал колибата. Събудих съветника, който, след като постена и поохка и се оплака горко, че го болят кокалите от необичайните усилия предишния ден, най-после можа да разбере радостната новина, че ценните книжа, задигнати от Рашли Озбълдистън, са благополучно възвърнати. Щом разбра напълно смисъла на думите ми, той забрави всичките си оплаквания и скачайки бързо от кревата, започна да сравнява съдържанието на пакета, който му дадох, с бележките на господин Оуън, като си мърмореше:

— Точно така, точно така — това е — Бейли и Уитингтън — къде е Бейли и Уитингтън — седемстотин лири, шест шилинга и осем пенса — съвсем точно. Полък и Пийлмън — двадесет и осем лири и седем шилинга — точно! Слава богу! Гръб и Грайндър, отлични хора — триста и седемдесет, Глиблъд — двадесет — май не го бива Глиблъд; Слипритънг — няма го — ама това са малки суми, малки суми, другото е наред, слава богу! Имаме вече книжата и можем да напуснем тази печална страна. Колкото пъти си спомня за езерото Ард, ще ме побиват тръпки.

— Съжалявам, братовчеде — каза Макгрегър, който влезе в колибата, докато съветникът казваше последните думи, — че не можах при тези обстоятелства да ти окажа такова гостоприемство, каквото бих желал. Но ако благоволите да посетите скромното ми жилище…

— Много благодарим, много благодарим — отвърна господин Джарви бързо. — Но ние трябва да си ходим, трябва да си ходим — господин Озбълдистън И аз, работа ни чака.

— Е, братовчеде — отвърна планинецът, — знаеш ни обичая: приеми госта, който пристига, изпрати тоз, който трябва да си ходи. Но вие не можете да се върнете през Драймън, трябва да ви заведа до езерото Лоумънд и оттам да ви закарам с лодка до брода Балох, а конете ви да ви дочакат там. Общоизвестно е, че един умен човек никога не се връща по същия път, по който е дошъл, ако има друг.

— Да, да, Роб — каза съветникът, — това е една от мъдростите, които си научил като търговец на добитък — не смееше да се срещнеш с арендаторите, в чиито ливади са пасли по пътя говедата ти, а сега пътят ти май е още по-белязан, отколкото тогава.

— Затуй и не бива често да минавам по него, братовчеде — отговори Роб. — Но аз ще пратя конете напред до брода с Дугъл Грегър, когото за целта ще провъзгласим за слуга на съветника, който идва, не както може би би рекъл човек, от Абърфойл или от страната на Роб Рой, а от едно обикновено пътуване до Стърлинг. На виж, ето го.