Уолтър Скот - Роб Рой

— Вие сте особен човек, господин Озбълдистън — каза Макгрегър, като ми подаде шишето с вино. — Почти нищо не хапнахте, не ви се спи, при това не пиете, макар да е твърде вероятно това шише бордо да е дошло от избата на сър Хилдебранд. Ако винаги бяхте така въздържан, нямаше да си навлечете смъртната омраза на братовчеда си Рашли.

— Ако всякога бях благоразумен — казах, като се изчервих при мисълта за онази случка, която той възкреси в паметта ми, — щях да избягна едно още по-голямо зло — упреците на собствената си съвест.

Макгрегър ми хвърли остър и почти свиреп поглед, сякаш за да познае дали порицанието, което явно го бе засегнало, бе казано нарочно. Но той схвана, че имам пред вид себе си, а не него, и се обърна към огъня с дълбока въздишка. Последвах примера му и двамата известно време мълчахме, всеки потънал в собствените си мъчителни мисли. Всички в колибата вече спяха, или поне мълчаха, освен ние двамата.

Макгрегър пръв заговори с тон на човек, който е твърдо решен да подхване един доста неприятен разговор.

— Братовчед ми Никъл Джарви има добри намерения — каза той, — но прекалява с натякванията си пред човек с моя нрав и в моето положение, като се има пред вид какъв съм бил, какъв съм бил принуден да стана и главно, какво ме е накарало да стана това, което съм.

Той замълча. Макар да предчувствувах, че разговорът можеше да доведе до разискването на твърде деликатни въпроси, позволих си да отговоря, че без съмнение много неща в сегашното му положение, трябва да му са крайно неприятни.

— Бих бил много щастлив да узная — добавих аз, — че ще ви се удаде случай почтено да излезете от това положение.

— Говорите като момче — отвърна Макгрегър с нисък глас, в който се долавяше далечен гръм, — като момче, което си мисли, че старият чворест дъб може да се огъва като млада фиданка. Нима мога да забравя позора да бъда поставен вън от закона, да бъда заклеймен като предател; нима мога да забравя; че за главата ми дават награда; сякаш съм вълк, че се отнасят със семейството ми като с женската и малките на планинската лисица и смятат, че са в правото си да ги тормозят, оскърбяват и унижават, че и името ми, наследено от стар и благороден род на войнствени прадеди, е почернено, сякаш заклинание, с което призовават дявола!

Като говореше, ми стана ясно, че с изброяването на всички понесени от него обиди той разпалва гнева си, за да може да оправдае в собствените си очи грешките, които те го бяха накарали да извърши. И той действително постигна това. Зениците на светлите му сиви очи ту се свиваха, ту се разтваряха, докато сякаш в тях запламтяха огнени езици. Той се наведе напред, дръпна назад крака си, хвана дръжката на камата си, изпъна ръката си, сви юмрук и най-накрая стана от стола си.

— И те действително ще видят — каза той със същия неясен дълбок глас, наситен със сподавен гняв, — че името, което се осмелиха да поставят вън от закона, че името Макрегър действително ще послужи за заклинание за призоваване на дявола. Ще чуят за отмъщението ми именно ония, които смятаха, че е под достойнството им да чуят извършените спрямо мен неправди. Нещастният търговец на добитък от Горна Шотландия, обявен за фалирал, гол и бос, лишен от всичко, от честта си, гонен, защото алчността на други бе посегнала към по-големи суми, отколкото бе по силите на този бедняк да плати, този човек ще връхлети върху тях, преобразен и страшен. Онези, които се подиграваха с унизения червей и го тъпчеха, ще викат от ужас, когато видят надвисналия над тях хвърковат змей, бълващ огнени езици. Но защо казвам всичко това? — рече той, като седна отново и продължи с по-спокоен тон: — Впрочем вие можете да си представите колко ме дразни, господин Озбълдистън, да ме преследват като видра, тюлен или треска в плитчините, и то собствените ми приятели съседи. А да замахнат по теб с толкова саби и да стрелят с пистолети, както днес на брода при Ейвъндоу, би изкарало от търпение и един светия, камо ли пък един планинец: а планинците, както навярно сте чували, господин Озбълдистън, не се славят с това ценно качество. Но от всичко, което Никъл каза, едно ме тревожи — грижа ми е за момчетата — грижа ми е, като си помисля, че Хамиш и Робърт живеят като баща си.