Уолтър Скот - Роб Рой

Дружелюбният разбойник сега ме хвана за ръката и ме поведе към колибата. Внимателно огледах опушените й кътчета с надеждата да видя Даяна и нейния другар — но ги нямаше никакви, а си помислих, че ако попитам за тях, можех да издам някои лични, тайни мотиви, които бе по-благоразумно да скрия. Единственото лице, на което попаднаха очите ми, бе съветникът, който, седнал на едно столче край огъня, прие със сдържано достойнство приветите на Роб Рой, извиненията му за не особено добрата обстановка и разпитванията относно здравето му.

— Доста съм добре, братовчеде — каза съветникът, — да, добре съм горе-долу, благодаря ти. А колкото до обстановката, човек не може да очаква да носи Солния пазар на опашката си, както охлювът носи черупката си. Много се радвам, че си се измъкнал от ръцете на враговете си.

— Е, тогава — отвърна Роб Рой — какво ти е, човек? Нали добре свърши работата, всичко е наред! Светът все ще продължи, докато ние сме живи, ха, дай да пийнем по една ракия. Баща ти, черковният настоятел, си пийваше по чашка при случай.

— Може и да си е пийвал, Робин, като е бил уморен, а мен днес ми се струпа много умора. Но — продължи той, като си напълни бавно едно дървено канче, което побираше три чашки, — той пиеше умерено като мен. — Хайде наздраве, Робин, за твое здраве, и да ти върви и сега, и занапред, също и на братовчедка ми Хелън, и на добрите ти момчета, за които ще поговорим после.

С тези думи той изпи чашата с много сериозен вид, а Макгрегър ми смигна настрана, сякаш да се подиграе на дълбокомъдрения, авторитетен тон, с който съветникът му говореше, и то още по-важно и наставнически, когато Роб бе начело на въоръжения си клан, отколкото, когато съдбата му зависеше от милостта на съветника в глазгоуския затвор. Останах с впечатлението, че Макгрегър държеше аз, като външен човек, да разбера, че ако той приемаше неговият роднина да му говори с такъв тон, това се дължи отчасти на гостоприемството, но още повече, защото това му беше забавно.

Когато съветникът остави чашата си, той ме позна и ме поздрави най-радушно, но с това се и ограничи засега разговорът му с мен.

— По-вашите работи ще поговорим след малко. Ще започнем, естествено, с работите на моя роднина. Предполагам, Робин, че тук няма човек, който ще отиде да донесе на градския съвет или другаде това, което ще кажа, та да ни увреди на тебе и на мен?

— Бъди спокоен, братовчеде Никъл — отговори Макгрегър, — половината няма да разберат какво говориш, а на останалите им е безразлично. Освен това те знаят, че ще изтръгна езика на всеки, който би си позволил да повтори мой разговор, който е станал в тяхно присъствие.

— Е, щом е така, братовчеде, и тъй като господин Озбълдистън е благоразумен младеж и е сигурен приятел, ще ти кажа най-откровено, че както отглеждаш децата си, ще тръгнат по лош път. — Той се поизкашля предварително, после се обърна към роднината си, заменяйки обичайната си усмивка със строг изпитателен поглед, както Малволио 192възнамерявал да прави, когато заеме важен пост. — Ти сам знаеш, че се отърва лесно от закона; а колкото до братовчедката ми Хелън, макар че начинът, по който ме прие днес — което извинявам поради възбуденото й състояние, — да не беше най-приятелски, аз ще ти кажа… (като оставим настрана личното ми оплакване), ето какво ще кажа за жена ти…

— Нищо не казвай за нея, родственико — прекъсна го Роб със сериозен и строг тон, — освен думи, които подобава на приятел да каже, а на мъжа й да чуе. За мен можеш да кажеш, каквото си щеш.

— Добре де, добре де — отговори съветникът доста смутен, — да оставим тази работа настрана. Аз съм против това да създава човек неприятности в едно семейство. Но ето двамата ти сина, Хамиш и Робин, което, както ми обясниха, значело Джеймс и Робърт, и се надявам, че за в бъдеще ще ги наричаш така, че тия Хамишовци и Ехиновци, и Ангъсовци не излизат на добър край; все тези имена се срещат в обвинителните актове от западните краища за кражби на крави, по предложение на кралския адвокат в интереса на негово величество — та думата ми беше за двете ти момчета: те не са получили и най-елементарно образование, човече, дори не знаят таблицата за умножение, която е основата на всички полезни знания, и само ми се смеят, когато им казах мнението си по тяхното невежество. Чини ми се, че те не знаят нито да четат и пишат, нито да смятат, ако човек може да повярва подобно нещо за роднините си.

— Ако са научили, братовчеде — каза Макгрегър с пълно безразличие, — то са се научили по собствено желание, защото къде по дяволите можех да им намеря учител? Да не искаш да сложа обявление на портата на богословския факултет на глазгоуския колеж: „Търси се учител за децата на Роб Рой“?