Уолтър Скот - Роб Рой

— Морис — казах аз — вече е платил последния откуп, който може да плати всеки смъртен.

— Какво? Какво казахте? — извика моят другар бързо. — Надявам се, че е бил убит в схватката.

— Той бе убит най-хладнокръвно, след като свърши боят, господин Камбел.

— Хладнокръвно? Проклятие! — процеди той през зъби. — Как стана това, сър? Говорете и недейте ме нарича господин или Камбел — сега съм стъпил на родна земя и се казвам Макгрегър.

Той явно бе много ядосан. Но без да обръщам внимание на грубия му тон, накратко и ясно му разправих за смъртта на Морис. Той силно удари приклада на пушката си в земята и започна невъздържано да говори:

— Кълна се пред бога! Такова деяние може да те накара да се откажеш и от семейство, и от клана си, и от родината си, и от жена и деца! И все пак негодникът си търсеше белята. А каква е разликата да гниеш във водата с камък, вързан за шията, или да увиснеш във въздуха с въже около врата си? И в единия, и в другия случай се задушаваш. А той на мене ми готвеше такава съдба. Все пак бих предпочел да го бяха застреляли с куршум или убили с кама, защото начинът, по който са го убили, ще даде повод за много Злословия. Но всякой си има съдба и когато удари часът, всеки от нас ще умре. А никой не може да отрече, че Хелън Макгрегър има да си отмъщава за тежки обиди.

С тези думи той престана въобще да говори по този въпрос и продължи да ме разпитва как съм се освободил от отряда, в който ме бе видял.

С две думи му разказах историята си. Разправих му също как си възвърнах книжата на баща ми, макар че не посмях да изрека името на Даяна, за да не проличи в гласа ми колко съм развълнуван.

— Аз не се съмнявах, че ще ги получите обратно — каза Макгрегър. — Писмото, което ми донесохте, съдържаше наставленията на негово превъзходителство по този въпрос. И без съмнение аз исках да помогна в тая работа. Именно затова ви помолих да дойдете в долината. Но навярно негово превъзходителство се е срещнал с Рашли по-скоро, отколкото предполагах.

Най-силно впечатление ми направи първата част на отговора му.

— Значи, писмото, което ви донесох, беше от това лице, което наричате негово превъзходителство. Кой е той и какъв е рангът му и истинското му име?

— Струва ми се — каза Макгрегър, — че щом досега не сте ги узнали, няма особено значение дали ги знаете, или не и затова няма нищо да ви кажа по въпроса. Но аз знаех много добре, че писмото е писано собственоръчно от него. Иначе едва ли бих се загрижил толкова по чужда работа, тъй като имам твърде много собствени грижи, както виждате, и едва се оправям с тях.

Сега си спомних за светлините, които бях виждал в библиотеката, за различните обстоятелства, които бяха възбудили у мене ревност — ръкавицата, раздвижването на гоблена, който прикриваше тайния коридор от стаята на Рашли и, главно, спомних си, че Даяна се бе оттеглила, за да напише, както тогава си мислех, писмото, към което трябваше да прибягна само в случай на крайна нужда. Значи, тя не прекарваше сама времето си, но постоянно е слушала приказките на някой отчаян агент на Стюартите, който тайно живееше в замъка на чичо й. Други млади жени са се продавали за злато или са се отказвали от първата си любов от суета. Но Даяна бе пожертвувала моята любов и собствените си чувства, за да сподели съдбата на някой отчаян авантюрист и да ходи с него по свърталищата на разбойници посред глуха нощ, със слабата надежда да получи висок ранг и благосъстояние, каквито можеше да даде на привържениците си пародията на кралския двор на Стюартите в Сен-Жермен. 191

„Ако е възможно — казах си аз, — ще я видя още веднаж. Ще говоря с нея като приятел, като роднина, за риска, който поема, и ще улесня бягството й във Франция, където би могла по-спокойно и пристойно, както и по-безопасно да изчака изхода на размириците, които политическият интригант, с когото е свързала съдбата си, навярно подготвя.“

— И така, заключавам — казах аз гласно на Макгрегър след около пет минути мълчание, в което бяхме потънали и двамата, — че негово превъзходителство, щом не ми давате друго име за него, е живял в Озбълдистън Хол през цялото време, докато бях там и аз, нали?

— Да, да, така е — и в стаята на Гази девойка, както беше най-разумно.

Тези допълнителни сведения, които не бях поискал, ме огорчиха още повече.

— Но малцина знаеха — добави Макгрегър, — че той се крие там, освен Рашли и сър Хилдебранд. И дума не можеше да става да ви се каже на вас! А останалите младежи там нямат достатъчно ум в главата да пазят тайна, пък покрито мляко котка го не лочи. Ама старият замък си го бива! Мен най ми допада това, че има много кътчета и скривалища. Двадесет-тридесет души могат да се скрият там в някое потулено местенце, а семейството в него би могло да си живее цяла седмица, без да ги открие, което без съмнение би се оказало много удобно при случай. Де да имахме замъци като Озбълдистън Хол в планините при Крейг Ройстън! А на нас, горките планинци, горите и пещерите трябва да ни служат за жилище.