Уолтър Скот - Роб Рой

— Господин Франсис Озбълдистън — каза другият конник с глас, който ме накара да потръпна, — не би трябвало да свири любимите си мелодии, когато желае да не го познаят.

И Даяна Върнън — защото именно тя, увита в мантия за езда, се беше обадила — изсвири с уста, като закачливо ми подражаваше, втората част на мелодията, която подсвирквах, когато те ме настигнаха.

— Боже господи! — извиках аз, като ударен от гръм. — Нима сте вие, госпожице Върнън, в такова място, в такъв час, в такава размирна страна, в такова…

— В такова мъжко облекло, ще кажете. Но какво да се прави? В края на краищата, философията на несравнимия ефрейтор Ним 188е най-добрата: всичко става, както е отредено pauca verbal 189.

Докато тя говореше, аз използувах един необикновено светъл лъч, за да резгледам нейния другар, защото лесно може да предположите, че като видях госпожица Върнън в такова усамотено място, на толкова опасно пътуване и под закрилата само на един господин, у мен веднага възникна ревност и изненада. Гласът на конника нямаше дълбоката мелодичност на гласа на Рашли, а беше по-висок и повелителен. При това, както седеше на коня си, той изглеждаше много по-едър от главния обект на моята ненавист и подозрения. Говорът му също не приличаше на някой от останалите ми братовчеди. В него имаше онова неуловимо качество, по което различаваме разумния и възпитан човек, дори и в първите няколко фрази, които изрича.

Непознатият, който ми създаде такава тревога, явно искаше, да избегне изпитателния ми поглед.

— Даяна — каза той с нежен, но властен тон. — Предай на братовчеда си това, което му принадлежи, и да не се бавим повече тук.

Междувременно Даяна бе извадила една касетка и навеждайки се от коня си към мен, продума с глас, който показваше, че усилията й да поддържа свойствения си полушеговит тон се бореха с едно по-дълбоко и по-сериозно чувство:

— Както виждате, скъпи ми братовчеде, родена съм да бъда ваш ангел хранител. Рашли бе принуден да предаде плячката си и ако бяхме стигнали същото това село Абърфойл снощи, както възнамерявахме, щях да намеря някоя шотландска силфида, която би се понесла из въздуха да ви предаде тези символи на търговско благополучие. Но ни попречиха великани и змейове. А съвременните странствуващи рицари и девойки, колкото и да са смели, не бива, както нявга, да се излагат на излишни опасности. И вие също не се излагайте, драги ми братовчеде.

— Даяна — каза другарят й, — позволи ми да те предупредя още веднаж, че става късно и още сме далеч от дома.

— Ей, сега, сър, ей сега. Спомнете си — добави тя с въздишка, — че доскоро съм държана в подчинение, пък и освен това още не съм дала пакета на братовчеда си, не съм се сбогувала с него — завинаги. Да, Франк — каза тя, — завинаги. Нас ни дели пропаст, пропаст на неминуема гибел. Вие не бива да ни следвате там, където отиваме. Не бива да участвувате в това, което вършим. Сбогом — бъдете щастлив!

Както се бе навела от коня си — шотландско пони, — лицето и, може би не съвсем мимо волята й, се докосна до моето. Тя стисна ръката ми, а сълзата, която трептеше на окото й, се търкули по моята буза вместо по нейната. Това беше незабравим момент, неизразимо скръбен, и все пак примесен с едно толкова дълбоко успокояващо и затрогващо чувство, щото веднага отпусна всички прегради на сърцето ми. То действително трая само един миг, защото, съвземайки се веднага от чувството, на което неволно се бе отдала, тя даде знак на другаря си, че е готова да продължи с него, и пришпорвайки конете си в ускорен тръс, те скоро се отдалечиха от мястото, където стоях.

Бог ми е свидетел, че ако тялото и езикът ми се сковаха дотам, че не бях в състояние нито да отвърна на несмелата ласка на госпожица Върнън, нито дори на прощалния й поздрав, това не се дължеше на безразличие от моя страна. Макар и думата да стигна до езика ми, тя сякаш се задави в гърлото ми, както съдбоносната дума „виновен“, която подсъдимият изрича с пълното съзнание, че не може да не последва смъртно наказание. Бях като вцепенен от изненада, от скръб. Стоях неподвижно с пакета в ръка, загледан подире им, сякаш се мъчех да преброя искрите, които излитаха изпод копитата на конете им. Продължих да гледам с втренчен поглед, дори когато вече не се виждаха никакви искри, и да се ослушвам за тропота на конете им дълго след като и последният звук бе замрял. Най-после очите ми, уморени от дългото взиране по посока на невидимите вече конници, се наляха със сълзи. Изтрих ги машинално, почти без да съзнавам, че текат, но те се лееха все по-обилно. Усетих как ме стягат гърлото и гърдите, обхвана ме необузданата мъка на нещастния Лир. И като седнах край пътя, от очите ми рукнаха първите и най-горчиви сълзи, които бях изплакал от детинството си насам.