Уолтър Скот - Роб Рой

Като поразмислих, дойде ми на ум, че Феъсървис, който сигурно бе преминал реката с останалите слуги, следвайки нахалния си обичай винаги да се тика между първите, положително бе осведомил херцога или съответните компетентни власти кой съм и какво обществено положение заемам. Следователно не се налагаше да се явя пред него незабавно, с риск да се удавя в реката или да не смогна да настигна ескадрона, в случай че успея да се добера до другия бряг благополучно, или най-накрая, да бъда съсечен, право или криво, от някой изостанал войник, който може да сметне, че такъв акт на отлично изпълнен дълг ще послужи като много удобно извинение за късното му появяване в строя. По тези съображения реших да се отправя обратно към ханчето, където бях прекарал миналата нощ. От привържениците на Роб Рой нямаше защо да се опасявам: той сега беше на свобода и бях уверен, че ако случайно попадна на негови хора, новината за бягството му ще ми осигури закрилата им. По този начин също така бих могъл да докажа, че нямам никакво намерение да изоставя господин Джарви в трудното положение, в което бе попаднал главно заради мен. И най-накрая, само в тези среди можех да се надявам да чуя новини за Рашли и книжата на баща ми, което бе основната цел на това свързано с толкова опасни приключения пътуване. Ето защо не помислих вече да преплувам реката Форт същата вечер и обръщайки гръб на брода при Фру, поех обратно към селцето Абърфойл.

Острият, мразовит вятър, който от време на време подухваше, разгони облаците, които иначе може би щяха да дремят над долината до сутринта. И макар да не можеше напълно да разпръсне мъглата, все пак я разкъса в объркани и постоянно променящи се маси, които ту витаеха около планинските върхове, ту пълнеха сякаш с гъсти и огромни потоци дим дълбоките долчинки, където цели блокове от брекчия, откъртени от канарите, се бяха изтърколили, оставяйки след себе си осеяни с камъни дерета, които приличаха на безводно речно корито. Луната, която вече се беше издигнала високо и блестеше ярко в мразовития въздух, посребряваше лъкатушките на реката и върховете и урвите, които прозираха през мъглата, като там, където тя бе най-гъста, лунните лъчи сякаш се поглъщаха от пухкавата й белота, а дето, на места, се виждаха по-редки клъбца от изпарения, луната им придаваше леко замъглена прозрачност, така че изглеждаха като ефирен сребрист воал. Колкото и пълно с неизвестност да беше положението ми, една толкова романтична гледка, както и ободряващото въздействие на ледения въздух, повиши настроението ми и възстанови силите ми. Искаше ми се да се отърся от грижите си, да нехая за всякаква опасност, и неволно засвирих с уста в такт със стъпките си, които студът ме караше да ускорявам. И колкото по-силно и гордо туптеше у мен пулсът на живота, толкова повече се засилваше увереността ми в собствените ми сили, в смелостта и находчивостта ми. Дотолкова бях погълнат от тези мисли и от чувствата, които се пораждаха, че не чух как двама конници ме настигнаха, докато не се изравниха с мен, единият отляво, другият отдясно, и този отляво, спирайки коня си, не ме заговори на английски:

— Е, приятелю, накъде толкова късно?

— Към вечерята и кревата си в Абърфойл — отвърнах аз.

— Може ли да се мине през проходите? — попита той със същия заповеднически тон.

— Не знам — отговорих аз, — но ще разбера, като стигна там. Обаче — добавих аз, като си спомних за съдбата на Морис, — ако сте англичанин и странник по тия места, съветвам ви да се върнете, докато се зазори. Имаше размирици в околността и бих се поколебал да кажа, че е напълно безопасно за хора, които не са тукашни.

— Войниците отстъпиха, нали? — бе отговорът.

— Отстъпиха, и как още! И един отряд начело с офицера бе разбит и пленен.

— Сигурен ли сте! — запита конникът.

— Толкова сигурен, колкото че ви чувам да говорите сега — отвърнах аз. — Бях неволен свидетел на схватката.

— Неволен! Значи, не участвувахте в нея?

— Не, разбира се — отговорих аз. — Бях задържан от кралския офицер.

— В какво бяхте заподозрян? Кой сте и как се казвате? — продължи той.

— Съвсем не разбирам, сър — рекох аз, — защо е необходимо да отговоря на толкова въпроси, зададени от съвсем непознат човек. Казах ви достатъчно, за да ви убедя, че отивате в една опасна и размирна страна. Ако решите да продължите пътя си, то си е ваша работа. Но не ви попитах как се казвате и с каква цел пътувате и ще бъдете така любезен да не ме питате и мен.