Уолтър Скот - Роб Рой

Ние продължихме похода си при доста добър ред. За да предотврати опасността от бягство, херцогът бе наредил да поставят пленника на кон, седнал зад един от свитата му, наречен, както ми съобщиха, Евън от Бригландз, един от най-едрите и най-силните в отряда. Бяха препасали телата на двамата с подпръг така, че, пристегнат с тока на гърдите на здравия селянин, беше изключено Роб Рой да се освободи от пазача си. Заповядаха ми да стоя съвсем близо до тях и за целта ми дадоха един полкови кон. Обкръжени бяхме от войници толкова гъсто, колкото позволяваше ширината на пътя, и винаги имаше поне един, ако не двама от всяка страна, с пистолет в ръка. На Андрю Феъсървис, възседнал едно планинско конче, което бяха задигнали някъде като плячка, разрешиха да язди с останалите прислужници, много от които придружаваха походната колона, без обаче да бъдат в редиците на редовно обучените войници.

Така преминахме известно разстояние, докато стигнахме до едно място, където и ние трябваше да прекосим реката. Форт, понеже извира от езеро, е много дълбока, дори където не е особено широка, и за да стигнем брода, заслизахме по неравен стръмен дол, по който можеше да се движи само един ездач. Когато тези, които се намираха в средата и в тила на малкия ни отряд, се поспряха на брега, докато първите редици се изнижат, доста се забавихме, както обикновено става при такива случаи, и дори настана малко бъркотия. Няколко конници, които не бяха от редовните войници на ескадрона, започнаха да се трупат около брода съвсем безредно и станаха причина безредието им отчасти да обхване и редиците на кавалеристите, макар че те бяха доста добре обучени.

Именно при това струпване на брега чух Роб Рой да шепне в ухото на ездача, зад когото седеше в седлото:

— Баща ти, Евън, не би закарал един стар приятел на заколение като теле, ако ще да му заповядат всички херцози на света.

Евън не отговори, но сви рамене, като човек, който иска по този начин да покаже, че върши това не по свое желание.

— И когато Макгрегъровци слязат в долината и видиш пустите кошари, окървавеното огнище, и огнени езици да святкат между гредите на къщата ти, тогава може би ще си помислиш, Евън, че ако твоят приятел Роб ги възглавяваше, би ти оцеляло всичко, което и сърцето ще те заболи да загубиш.

Евън отново сви рамене и запъшка, но нищо не каза.

— Обидно е — продължи Роб, шепнейки укорите си толкова тихо в ухото на Евън, че само аз ги чувах, а аз съвсем не се считах задължен да му попреча да се спаси, — обидно е, като си помисли човек, че Евън от Бригландз, комуто Роб Макгрегър е помагал с ръката, със сабята си и с кесията си, държи повече на сръднята на един големец, отколкото на живота на един приятел.

Евън видимо бе силно развълнуван, но мълчеше. Чухме гласа на херцога, който викаше от отсрещния бряг: „Доведете пленника!“

Евън поведе коня си и точно когато Роб му казваше: „Недей смята, че един скъсан каиш струва повече от кръвта на някой Макгрегър, защото ще имаш да даваш сметка на тоя свят, пък и на оня“, те бързо минаха край мен и впускайки се стремително напред, навлязоха във водата.

— Още не, сър, още не — се обърна към мен един от войниците, когато се готвех да ги последвам, и няколко конници се втурнаха към реката, като ме принудиха да се отместя встрани.

Видях как херцогът на отсрещния бряг в гаснещата светлина на деня командува хората си да се строяват, както излизаха от реката, едни по-горе, други по-долу. Мнозина вече бяха преминали, някои бяха във водата, а останалите се готвеха да ги последват, когато внезапно се чу плясък, който ми подсказа, че красноречието на Макгрегър бе успяло да убеди Евън да му даде свобода и възможност да се спаси. Херцогът също чу шума и веднага се досети какво означава.

— Куче! — извика той на Евън, когато последният стъпи на брега. — Къде ти е пленникът?

И без да дочака да чуе извинението, което изплашеният васал започна да мънка, изстреля един куршум в главата му — не разбрах смъртоносен, или не — и извика:

— Господа, разпръснете се и гонете негодника. Сто лири на онзи, който хване Роб Рой!

Веднага настъпи голямо оживление и суматоха. Роб Рой, който се бе освободил от каиша, без съмнение когато Евън отпусна токата на колана си, се беше смъкнал откъм задницата на коня и веднага се бе гмурнал, минавайки под корема на коня на плуващия от лявата му страна кавалерист. Но тъй като бе принуден за миг да се подаде на повърхността, за да поеме въздух, карираният му шал веднага бе забелязан от войниците и някои от тях се хвърлиха в реката, без дори да помислят за собствената си безопасност, впускайки се, както казват на шотландски, „през вирове и потоци“, като ту плуваха с конете си, ту ги загубваха и правеха отчаяни усилия да не се удавят. Други, по-малко ревностни или по-благоразумни, се разпръснаха в различни посоки и галопираха нагоре-надолу край брега, за да следят местата, където беглецът можеше да се измъкне от водата. Викането и кряскането, зовът за помощ от различни места, където бяха видели или им се бе сторило, че са видели следи от този, когото търсеха; честите изстрели от пистолети и карабини, насочени към всеки предмет, който възбуждаше и най-малкото подозрение; многобройните конници, които препускаха насам-натам, като ту влизаха, ту излизаха от реката и с широките си прави саби удряха по всичко, което привличаше вниманието им, и напразните усилия на офицерите да въдворят ред — всичко това, в такава дива природа и в полумрака на една есенна вечер, представляваше от себе си най-невъобразимата врява и бъркотия, които бях виждал дотогава. Аз действително станах самотен зрител на тази гледка, защото целият ни отряд се бе разпръснал, за да гони беглеца или поне да наблюдава как го търсят. Нещо повече, което още тогава подозирах, а впоследствие узнах с положителност, много от най-дейните, които гледаха да го издебнат из засада или да го хванат, всъщност най-малко желаеха това и викаха наред с другите, за да увеличат общата врява и да улеснят по този начин бягството на Роб.