Уолтър Скот - Роб Рой

— Да се превърна в буре с вино — каза Гарсхатахин, — ако с това писмо не ни съобщават, че тези проклети планинци, които докарахме тук с цената на толкова неприятности, смятат да се оттеглят и да ни оставят да се справим сами с работата си, както можем.

— Точно така е, господа — каза херцогът, пламвайки от възмущение след прочитането на писмото, което бе написано на много изпоцапано листче хартия, но в твърде изискан и официален стил — „За достопочтените ръце на един всемогъщ княз, херцог и пр. и пр.“. — Господа съюзниците — продължи херцогът — са ни изоставили и са сключили сепаративен мир с неприятеля.

— Такава е съдбата на всички съюзи — каза Гарсхатахин. — Холандците щяха да ни сервират същото, ако не бяхме ги изпреварили в Утрехт 186.

— Вие пускате шеги, сър — каза херцогът и се намръщи, за да покаже, че сега съвсем не му е до смях, — а нашата работа става доста сериозна. Предполагам, че никой от господата не би препоръчал да навлизаме по-навътре в страната, щом сега нямаме поддръжката нито на добре настроени планинци, нито на пехотата на Инвърснайд, нали?

Всички единодушно отговориха, че би било безумие да направят такъв опит.

— Нито пък би било особено разумно — добави херцогът — да останем тук и да се изложим на опасността от нощно нападение. Ето защо предлагам да се оттеглим в Дъхри и Гартартън и оттам да бдим най-внимателно до сутринта. Но преди да се разделим, ще разпитам Роб Рой пред всички ви, за да се убедите със собствените си очи и уши, колко е неуместно да му се дава възможност да върши още беззакония.

Той си даде нарежданията и пленникът бе докаран пред него, с ръце, вързани над лактите и пристегнати към тялото му с конски подпръг, здраво прикрепен отзад. Двама подофицери го държаха, по един от всяка страна, и две редици войници с карабини и натъкнати щикове се строиха за още по-голяма сигурност.

Никога не бях виждал този човек в националната му носия, която много силно подчертаваше особеностите на тялото му. Гъста, буйна, червена коса, която шапката и перуката на носията на Долна Шотландия до голяма степен бяха прикривали, се подаваше под планинското му кепе и оправдаваше названието Рой или Червенокосия, с което той е много добре известен в Долна Шотландия и е което навярно още го помнят. От края на фустанелата до късите му чорапи се виждаха голите му крака, покрити с гъсти къси червени косми, особено по колената, които и в това отношение, и по отношение на здравите им, силни мускули приличаха на краката на червен планински шотландски бик и също оправдаваха позвището му — Червенокосия. Изобщо благодарение на променения му от облеклото вид, а може би поради това, че вече знаех, истинския му страшен характер, той ми се видя толкова по-див и по-внушитилен от преди, че едва го познах.

Той се държеше дръзко, свободно, доколкото му позволяваха въжетата (с които беше вързан), надменно и дори с достойнство. Поклони се на херцога, кимна на Гарсхатахин и на другите и доста се изненада, като видя, че и аз съм там.

— Отдавна не сме се срещали, господин Камбел — каза херцогът.

— Така е, милорд. По-добре да беше по време, когато (поглеждайки вързаните си ръце) можех да ви поздравя, както подобава — но ще му дойде времето.

— Сега му е времето, господин Камбел — отговори херцогът, — защото часовете, когато трябва да свършите с всичките си земни дела, бързо се изнизват. Не казвам това, за да ви нанеса обида в този тежък за вас момент, но вие сам навярно си давате сметка, че сте към края на кариерата си. Аз не отричам, че понякога може да сте вършили по-малко зло от други в този лош занаят, че може и от време на време да сте проявявали талант и дори един нрав, от който би могло да се очаква нещо по-добро. Но вие съзнавате от колко време вече всявате страх и ужас и потискате една мирна страна и с какво насилие поддържате и разширявате узурпираната от вас власт. Накратко, вие знаете, че сте заслужили смъртта и че трябва да се готвите за нея.

— Милорде — каза Роб Рой, — макар да дължа нещастията си на ваша светлост, никога не бих казал, че вие нарочно и съзнателно сте ги причинили. Милорде, ако бях пожелал, ваша светлост днес нямаше да ме съдите, защото три пъти сте се случвали достатъчно близо, за да се прицеля във вас, когато си мислехте само за червените сърни, а рядко ме е видял някой да не улуча целта си. Но колкото до тези, които са ви говорили лошо за мен и са ви настроили зле против един човек, който някога живееше мирно и чинно, не по-малко от кой да е друг гражданин в страната, и които, прикривайки се зад вашето име, са ме тласнали към крайности, на тях отчасти съм си отмъстил, и въпреки това, което ваша светлост казва, очаквам да поживея, за да им отмъстя докрай.