Уолтър Скот - Роб Рой

— Зная — каза херцогът, все по-разгневен, — че сте решителен и безсрамен злодей, който веднаж закълне ли се да направи зло, ще го изпълни. Но ще имам грижата да ви попреча. Единствените ви врагове са собствените ви злодеяния.

— Ако се наричах Грейъм вместо Камбел, може би нямаше толкова да ми се натяква за тях — отговори Роб Рой с упорита решителност.

— Добре ще направите, сър — каза херцогът, — да предупредите жена си и семейството си и привържениците си да внимават как ще се отнасят с господата, които сега са в техни ръце, защото аз десеторно ще си отплатя на тях, на целия им род и на съюзниците им, ако и най-малко пострада кой да е от поданиците на негово величество.

— Милорде — отвърна Рой, — никой от враговете ми не може да твърди, че съм кръвожаден човек, и ако сега бях при своите хора, можех да управлявам четири-петстотин планинци толкова лесно, колкото ваша светлост командувате тези осем-десет лакеи и слуги. Но ако ваша светлост е твърдо решен да лиши един дом от главата на семейството, може да сте сто на сто сигурен, че членовете на това семейство ще започнат да действуват съвсем своеволно. Обаче, каквото и да стане, има един честен човек, един мой роднина, който не трябва да пострада. Има ли тук някой, който иска да направи една добра услуга на Макгрегър — той може и да му се отблагодари, макар ръцете му сега да са вързани.

Шотландецът, който бе предал писмото на херцога, отговори:

— Аз ще направя, каквото искаш, Макгрегър.

Той се приближи и пленникът му каза какво да предаде на жена му, но не разбрах думите, защото говореше на гелски. Почти бях уверен, обаче, че й пращаше указания във връзка с мерките, които трябваше да се вземат за безопасността на господин Джарви.

— Виждали ли сте подобно нахалство? — каза херцогът. — Той разчита на това, че е пратеник. Поведението му е също като това на господарите му, които ни поканиха да се съюзим срещу тези разбойници и които ни зарязаха, щом се постигна споразумение последните да им отстъпят Болкидърските земи, заради които се карат.

— Великият ви прадед никога не е казвал такова нещо, милорд — отговори майор Галбрейт, — и позволявам си най-чинно да забележа, че и ваша светлост не бихте имали случай да го кажете, ако бихте се съгласили да се търси правдата от самия първоизточник. — Върнете на честния човек откраднатата кобила, оставете всяка глава да си носи собствената шапка, и в Ленъкс ще се въдвори ред между тамошното население.

— Мълчете, мълчете Гарсхатахин! — каза херцогът. — Опасно е за вас да държите такъв език с когото и да било, особено с мен. Но предполагам, че се смятате за привилегирован човек. Моля да отведете частта си към Гартартън, а аз лично ще съпроводя пленника до Дъхри и ще ви пратя заповедите си утре. Ще благоволите да не давате отпуск на никого от войниците си.

— Ето ти пак заповеди и контразаповеди — процеди Гарсхйтахин през зъби. — Но търпение! Ще потърпим още малко. Един ден с вас може да си играем на „стани ти, да седна аз, че кралят иде“.

Сега се построиха двата отряда кавалерия и се приготвиха да тръгнат, та по светло да стигнат до мястото, дето щяха да нощуват. Дадоха ми да разбера, без изрично да ме поканят, че трябва да тръгна с тях; и видях, че макар вече да не ме считаха за пленник, все още ме гледаха с известно подозрение. Това бяха действително опасни времена: борбата между привържениците на Стюартите и на хановерианците така разделяше страната, постоянните спорове и разпри между горношотландци и долношотландци, както и безбройните кръвни вражди, породени по необясними причини между големите знатни шотландски семейства, възбуждаха такава всеобща подозрителност, че всеки, който пътуваше сам и незащитен, почти неминуемо имаше неприятности.

Аз обаче, като нямаше друг изход, се съгласих, макар и неохотно, да вървя с тях, утешавайки се с мисълта, че ще мога да науча нещо от разбойника за Рашли и неговите интриги. Бих бил несправедлив към себе си, ако не добавя, че намеренията ми не бяха чисто егоистични. Странният ми познайник твърде много ме интересуваше, за да ми липсва желание да му услужа по приемлив за него начин, доколкото можех, в тежкото положение, в което се намираше.

Чукарите и клисурите от двете страни на долината сега ехтяха от тръбите на кавалерията, която, строена в два отряда, заслиза с лек тръс. Отрядът под командата на майор Галбрейт скоро сви надясно и премина река Форт, за да заеме определената за нощуване квартира — доколкото схванах, един стар замък в околността. Преминавайки реката, те представляваха много живописна гледка, но скоро се загубиха от погледа ни, като поеха по пътя, който лъкатушеше по гористия бряг отсреща.