Уолтър Скот - Роб Рой

— Може би не мога да очаквам — каза той — ваша милост да вярва на това, което казвам, но все пак то си е божа истина. Амброуз Уингфийлд е много честен човек, но ако има в страната мошеник и подлец, това е брат му Ланси. Всички знаят, че е шпионин на секретаря Джобсън против нещастните господа, които са в беда. Но той е отцепник, а това сега е достатъчно.

След като по този начин даде израз на чувствата си, на които аз не бях склонен да обърна внимание, и след като сложи виното на масата, старият иконом се оттегли.

Господин Уордло остана с мен доста до късно вечерта. Най-после той прибра книжата си и си отиде в собственото си жилище, като ме остави в онова объркано душевно състояние, при което сами не знаем дали желаем компания или самота. Аз обаче нямах избор, защото останах сам в тази стая, която повече от всички можеше да буди у мен тъжни размисли.

Когато в стаята настъпи здрач, Андрю прояви предвидливостта да си покаже главата на вратата не за да ме попита искам ли светлина, а да ми я препоръча като предпазно средство срещу духовете, които все още измъчваха въображението му. Отхвърлих предложението му малко нервно, побутнах дървата в огъня да пламнат и сядайки на едно от големите кожени кресла, които се намираха от двете страни на готическата камина, несъзнателно се загледах в играта на пламъка, който бях разпалил.

„Ето така — казах аз сам на себе си — се развиват и свършват човешките желания. Породени от най-малките дреболии, те пламват под влиянието на въображението, нещо повече — подхранват се от празните надежди, докато изгорят всичко, което са запалили. И човекът, с всичките му надежди, страсти и желания, остава само една нищожна купчина въглени и пепел!“

От другата страна на стаята, сякаш в отговор на моите размишления, се разнесе дълбока въздишка. Подскочих смаян — пред мен стоеше Даяна Върнън, облегната на ръката на един човек, който тъй много приличаше на портрета, за който няколко пъти става дума, че бързо погледнах към рамката, като че ли очаквах да я видя празна. Първата ми мисъл беше или че съм внезапно полудял, или че душите на мъртвите са възкръснали и са се изправили пред мен. Още един поглед ме увери, че съм с ума си и че фигурите пред мен са действителни и от плът и кръв. Това беше самата Даяна, макар и по-бледа й по-слаба от преди; а до нея стоеше не някой обитател на гроба, а Воън или по-скоро сър Фредерик Върнън в костюм, направен по подобие на този на неговия прадед, между чийто портрет и неговото лице имаше голяма семейна прилика. Той пръв заговори, тъй като Даяна беше приковала поглед в земята, а моят език беше залепнал на небцето ми от учудване.

— Ние се обръщаме с молба към вас, господин Озбълдистън — каза той, — да ни дадете подслон и закрила под вашия покрив, докато можем да продължим пътуването си, при което на всяка крачка ме грози тъмница и смърт.

— Нима — изрекох аз с голяма мъка, — нима госпожица Върнън може да предположи… нима вие, сър, можете да повярвате, че съм забравил намесата ви, когато самият аз бях в затруднение, или пък че съм в състояние да предам някого, камо ли пък вас?

— Знам това — каза сър Фредерик — и все пак не бих могъл да изразя колко неохотно натрапвам именно на вас своето доверие, едно може би неприятно и положително опасно доверие, което бих предпочел да покажа към всеки друг вместо към вас. Но съдбата, която цял живот ме дебне с опасности, сега жестоко ме е притиснала и аз нямам избор.

В този момент вратата се отвори и се чу гласът на натрапчивия Андрю:

— Нося ви свещите, ако искате, запалете ги, не е мъчна работа.

Изтичах до вратата и вярвах, че съм стигнал там навреме, за да му попреча да забележи кой е в стаята. Бързо и грубо го изгоних, затворих вратата и я заключих. После моментално се сетих за двамата му другари долу и понеже знаех колко е бъбрив и си спомних забележката на Сидъл, че един от тях бил шпионин, колкото може по-бързо го последвах в стаята на слугите, където се бяха събрали. Езикът на Андрю плещеше високо, когато отворих вратата, но неочакваното ми появяване го накара да млъкне.

— Какво става с тебе, глупако? — запитах аз. — Какво се пулиш така диво, сякаш си видял призрак?

— Н-н-нищо — каза Андрю, — само че ваша милост благоволи така бързо да ме отпрати.

— Защото ме събуди от дълбок сън, диване такова. Сидъл ми каза, че тук нямало къде да спят тези двама добри хора тази нощ, а пък господин Уордло смята, че няма нужда да ги задържаме. Ето една крона за двамата да се почерпят за мое здраве и много благодарности за желанието да ми услужат. Напуснете веднага замъка, момчета.