Уолтър Скот - Роб Рой

Извиках Сидъл в библиотеката. Той дойде, но дойде придружен от неизменния Андрю, който, мечтаейки за големи работи сега, когато аз бях собственик на замъка и именията към него, беше твърдо решен да не пропусне нищо с отсъствието си. И както често се случва с хора, които преследват егоистични цели, той се престараваше и любезностите му ставаха досадни и неприятни.

Неговото натрапено присъствие ми попречи да говоря открито на Сидъл, но не смеех да го отпратя да не би с това да засиля подозренията, които може би вече хранеше след рязкото му изгонване от библиотеката по-преди.

— Аз ще спя тук, сър — казах аз и наредих да преместят по-близо до камината една старомодна кушетка. — Имам много работа и ще си легна късно.

Сидъл, който като че ли ме разбра, предложи да направи леглото ми по-удобно, като ми донесе дюшек и завивки. Приех предложението му, освободих слугата си, запалих две свещи и помолих да не ме безпокоят до седем часа на другата сутрин.

Слугите се оттеглиха и ме оставиха да се боря сам с мъчителните си и объркани мисли, докато умореното ми тяло поиска почивка.

Мъчех се насила да не мисля за странните обстоятелства, в които се намирах. Чувствата, с които смело се бях борил, докато лицето, което ги предизвикваше, беше далеч от мен, сега бяха възбудени от непосредствената близост с тази, с която трябваше тъй скоро да се разделя навеки. Името й беше написано във всяка книга, която се опитвах да чета. Образът й ми се натрапваше в каквато и насока да се мъчех да тласна мислите си. Той беше като онази натрапчива робиня от Прайъровия 201Соломон, където се казва:

Ту давах воля на тези чувства, ту се борех с тях. Понякога се отдавах на една сладостна скръбна нежност, неприсъща за мен, а понякога се въоръжавах с наранената гордост на човек, който смята, че незаслужено е отритнат. Крачих нагоре-надолу из библиотеката, докато разпалих в себе си някаква Временна треска. Тогава се хвърлих на кушетката и се помъчих да заспя. Но напразно полагах всички усилия да се успокоя — лежах, без да помръдвам никакъв мускул, неподвижен като труп, мъчих се да прогоня или да отклоня вълнуващите ме мисли, като си повтарям нещо или като правя някакви аритметически изчисления. В трескавото ми вълнение кръвта ми туптеше като глухите и ритмични удари на далечна тепавица и се разливаше в жилите ми като потоци разтопен огън.

Най-после станах, отворих прозореца и стоях известно време на ясната лунна светлина. Спокойната и светла нощна картина поне отчасти ме освежи и разсея мислите ми, които иначе биха отказали да се подчиняват на волята. Върнах се на кушетката не наистина с по-леко сърце, но по-твърд и решен да понеса всичко. Скоро ме обзе дрямка. И все пак, макар че сетивата ми спяха, душата ми чувствуваше болезнено положението ми и сънищата ми бяха изпълнени със сърдечна тревога и страшни видения.

Спомням си странния ужас на един сън, в който си представлявах, че Даяна и аз сме в плен на жената на Макгрегър и ще изхвърлят от една скала в езерото; знакът трябваше да бъде даден с топовен гръм от сър Фредерик Върнън, който ръководеше церемонията, облечен като кардинал. Нищо не можеше да бъде така живо, както впечатлението, което остави в мен тази въображаема сцена. И сега бих могъл да предам израза на безмълвно и смело покорство, отпечатано в чертите на Даяна, дивите, обезобразени от злоба лица на палачите, които се трупаха край нас, „кълчейки се и кривейки се“, при което гримасите постоянно се меняха и всяка нова изглеждаше по-отвратителна от предишната. Виждах строгия и непоколебим фанатизъм, изрисуван на лицето на бащата — видях го да издига съдбоносния пламък, — избухна смъртният сигнал, повторен неколкократно от гърма на ехото от близките скали — и аз се събудих от въображаем ужас за реална опасност.

Звуците, които бях чул насън, не бяха въображаеми. Те отекваха в ушите ми, но трябваше да минат няколко минути, преди да се съвзема и разбера ясно, че идват от силно блъскане по външната врата. Скочих силно изплашен от кушетката, взех сабята си под мишница и побързах да изляза, решил да не пусна никого вътре. Но пътят ми доста заобикаляше, тъй като библиотеката не гледаше към предния четвъртит двор, а към градините. Когато стигнах до едно стълбище, чиито прозорци гледаха към този двор, чух Сидъл да възразява със слаб и изплашен глас на някакви хора, които грубо настояваха да ги пусне по заповед на съдията Стандиш в името на краля и заплашваха стария слуга с най-тежки наказания, ако откаже незабавно да се подчини. Още преди да млъкнат, чух за мое неизразимо възмущение гласа на Андрю, който викаше на Сидъл да се дръпне настрана и да го остави да отвори вратата.