Уолтър Скот - Роб Рой

Рашли веднага се провикна: „Дошли са им на помощ!“ и гръмвайки с пистолета си, нарани човека, който се беше обадил.

— На оръжие! — извика водачът на шотландците и веднага започна схватка. Полицаите, които бяха изненадани от това неочаквано нападение и не се отличаваха с особена смелост, не оказаха кой знае каква съпротива, въпреки че бяха повече на брой от неприятелите. Някои се опитаха да се върнат към замъка, но когато откъм вратата гръмна пистолет, те сметнаха, че са обградени и се разбягаха на различни посоки. Междувременно Рашли, който беше слязъл от коня си, се бореше отчаяно с водача на групата. Имах възможност да наблюдавам двубоя им от прозореца на каретата. Най-после Рашли падна.

— Ще искате ли прошка в името на бога, на крал Джеймс и на старото ни приятелство? — попита един глас, който твърде добре познавах.

— Не, никога! — каза Рашли твърдо.

— Тогава, предателю, умри в своето предателство! — отвърна Макгрегър и прониза падналия си противник със сабята си.

След една минута той беше вече при вратата на каретата, изведе госпожица Върнън, помогна на баща й и на мен да слезем и като извлече секретаря с главата напред, хвърли го под колелетата.

— Господин Озбълдистън — пошепна ми той, — вие няма от какво да се боите. Аз трябва да се погрижа за тези, които са в опасност. Вашите приятели скоро ще бъдат на сигурно място. Сбогом и не забравяйте Макгрегър!

Той свирна, хората му се събраха около него и повеждайки бързо Даяна и баща й с тях, те почти веднага изчезнаха в гъстака на гората. Кочияшът и пощальонът бяха изоставили конете си и бяха избягали още при първите изстрели. Но животните, спрени от барикадата, стояха съвсем неподвижни за щастие на господин Джобсън, защото и при най-малкото движение колелото щеше да го премаже. Първата ми работа беше да го вдигна, защото този негодяй беше толкова изплашен, че никога не би могъл да стане сам. После му заповядах да забележи, че нито съм взел участие в избавлението на пленниците, нито съм се възползувал от случая, за да избягам, и го накарах да се върне в замъка и да извика някои от хората си, които бяха останали там, за да помогнем на ранените. Но страхът така беше парализирал мозъка на Джобсън, че той съвсем не беше в състояние да мръдне. Тогава реших да отида сам, но като тръгнах, спънах се о тялото на един човек, когото помислих за мъртъв или умиращ. Оказа се обаче, че това е Андрю Феъсървис, който беше заел това лежащо положение, за да избегне ударите с ками и саби и куршумите, които една-две минути летяха на всички посоки. Толкова се зарадвах, че го намирам, щото не го попитах как е попаднал тук, ами веднага му заповядах да ми помогне.

Първата ни грижа беше за Рашли. Той изпъшка, когато се доближих до него, не само от болка, но и от злоба, и затвори очи, сякаш бе решен като Яго да не каже ни дума повече. Ние го вдигнахме и сложихме в каретата. Направихме същата добрина и на още един ранен от групата му, който лежеше на пътя. После с голяма мъка успях да накарам Джобсън да разбере, че трябва и той да влезе в каретата и да поддържа сър Рашли на седалището. Той се подчини, но от изражението му личеше, че едва ли разбира какво му говоря. Андрю и аз обърнахме конете назад и като отворихме вратата на алеята, поведохме ги бавно към Озбълдистън Хол.

Някои бегълци вече бяха стигнали по околни пътища в замъка и бяха изплашили пазещите го с вестта, че сър Рашли, секретарят Джобсън и всички придружаващи ги били посечени на края на алеята от цял полк диви шотландци. И така, когато стигнахме в къщата, тя бръмчеше като кошер изплашени пчели. Но господин Джобсън, който донякъде се беше свестил, събра глас да се обади. Той побърза да се измъкне от каляската, защото един от другарите му (полицаят) за негов неизказан ужас бе издъхнал до него със страшно стенание.

Сър Рашли Озбълдистън беше още жив, но така ужасно ранен, че подът на каретата беше покрит с кръвта му и тя остави дълги следи от входната врата до каменната зала, където го пренесоха и сложиха на един стол. Някои се мъчеха да спрат кръвта с кърпи, други викаха да отиде някой за лекар, но на никого като че ли не му се ходеше.

— Не ме измъчвайте — каза раненият. — Знам, че нищо няма да ми помогне. Аз умирам.

Той се повдигна на стола си, макар че хладните капки на смъртта вече избиваха по челото му, и заговори с една твърдост, която беше свръх силите му.

— Братовчеде Франсис — каза той, — приближете се до мен.

Приближих, както искаше той.