Уолтър Скот - Кенилуърт

— Вие отивате в двора, мистър Тресилиан — каза той. — Позволете ми да ви припомня, че цветовете на вашия герб трябва да бъдат само argent 89 89 Сребро (фр.). и or 90 90 Злато (фр.). . Никакви други окраски там няма да бъдат взети под внимание.

Забележката му беше колкото правилна, толкова и затруднителна. За да подадеш прошение в двора, бяха необходими пари дори и през златния век на Елизабет, както и през който и да е следващ период, а обитателите на замъка Лидкоут почти не разполагаха с това благо. Тресилиан беше беден, а доходите на добрия сър Хю Робсарт бяха пропилени предварително поради неговото гостоприемство. В последна сметка познавачът на хералдиката, който повдигна този въпрос, сам намери и разрешението му. Мистър Майкъл Мъмблейзън измъкна отнякъде една кесия, в която имаше около триста фунта най-различни златни и сребърни монети, плод на двайсетгодишни спестявания. Без да каже нито дума, той даде парите на своя покровител, благодарение на чийто покрив и на чиято подкрепа бе имал възможност да натрупа това малко съкровище. Тресилиан ги прие, без нито миг да се колебае. Двамата само си стиснаха ръце, с което всеки изрази радостта си: единият — горд, че е пожертвувал всичко за една висока цел, а другият — щастлив, че така бързо и неочаквано бе премахната много важна пречка за успеха на предстоящото му пътуване.

Сутринта на следващия ден Тресилиан вече се готвеше да заминава, когато Уейланд Смит пожела да поговори с него. След като изказа надежда, че Тресилиан е доволен от въздействието на лекарството му върху здравето на сър Хю Робсарт, Уейланд прибави, че би желал да го придружи в кралския двор. Такава мисъл вече бе минавала през ума и на Тресилиан, защото качествата, които Уейланд бе проявил по време на съвместното им пътуване — остър ум, съобразителност, находчивост, — го караха да смята, че той би могъл да му е доста полезен. Съществуваше обаче опасност Уейланд да бъде заловен от закона и Тресилиан му го припомни, като не пропусна да спомене за клещите на Пиниуинкс и за заповедта на съдията Блиндас. Тези две имена накараха Уейланд да се усмихне презрително.

— Вижте какво, сър — рече той, — вече смених ковашките си одеяния с дрехи на слуга, но ако това не стига, тогава погледнете мустаците ми — сега те висят надолу, а аз ще ги завия да щръкнат нагоре-и ще ги боядисам с един разтвор, който знам, така че и дяволът няма да успее да ме познае.

Той подкрепи думите си със съответни действия и като зави нагоре мустаците си и приглади назад косите си, за по-малко от минута стана съвършено различен от човека, който преди малко беше влязъл в стаята. Тресилиан обаче все още не можеше да се реши да го вземе на служба и ковачът започна да го моли още по-настойчиво.

— Благодарение на вас — каза той — останах не само жив, но и цял и невредим и затова бих искал да ви изплатя поне една част от дълга си, особено след като разбрах от Уил Баджър с каква опасна работа се наема ваша милост. Наистина не мога да твърдя, че съм безумен смелчага, че съм един от ония дръзки побойници, които с меч и щит отстояват споровете на своите господари. Не, аз по-скоро съм от хората, които предпочитат края на пиршеството пред началото на свадата. Убеден съм обаче, че три сегашната ви задача мога да бъда далеч по-полезен на ваша милост от който и да било такъв юначага и че моят ум струва повече от сто въоръжени ръце.

Тресилиан все още се колебаеше. Той знаеше твърде малко за този странен човек и не беше сигурен до каква степен би могъл да му се довери, за да го направи полезен помощник при сегашните сложни обстоятелства. Преди да беше взел каквото и да било решение, в двора се чу конски тропот и мистър Мъмблейзън и Уил Баджър се втурнаха в стаята, говорейки в надпревара.

— Пристигна един слуга с най-красивия сив кон, който някога съм виждал — пръв успя да изрече Уил Баджър.

— На ръкава му има сребърен герб: огнедишащ дракон с отломка от камък в устата под графска корона — каза мистър Мъмблейзън. — Донесе писмо, запечатано със същия герб.

Тресилиан взе писмото, върху което се четеше следният адрес: „До негова милост мистър Едмънд Тресилиан, наш верен роднина“. По-нататък следваше: „Препускай, препускай, препускай, колкото имаш сили, колкото имаш сили, колкото имаш сили!“

Той отвори писмото и прочете следния текст:

„Мистър Тресилиан, драги приятелю и родственико!

В настоящия момент ние се чувстваме толкова зле, пък и други обстоятелства ни създават толкова сериозни затруднения, че желаем да съберем около себе си ония приятели, на чиято вярност и отзивчивост можем най-много да се уповаваме. За един от най-първите и най-близките сред тях ние считаме нашия благороден сродник мистър Тресилиан — както поради доброжелателството му, така и поради заложбите му. Затова ние те молим колкото ти е възможно по-бързо да се отправиш към нашето скромно жилище, замъка Сей край Детфорд, където по-подробно ще се посъветваме за работи, които не считаме за подходящо да поверим писмено. Най-сърдечно ти пожелаваме на добър път.