Уолтър Скот - Кенилуърт

Спомняйки си изведнъж, че се обръща към човек, който не може да го чуе, той поклати глава и каза на свещеника:

— За моя помътен мозък тази скръб е нещо като църквата в Лидкоут — за нашия парк. Можем да се загубим за малко из трънаците и гъсталаците, но от края на всяка пътека винаги виждаме старата сива камбанария и гробовете на моите предци. Бих искал утре да се отправя по този път.

И Тресилиан, и свещеникът упорито настояха изтощеният старец да отиде да си почине и най-сетне успяха да го убедят. Тресилиан остана до леглото му, докато видя, че сънят притваря очите на стареца, после се върна, за да се посъветва със свещеника какви стъпки да се предприемат по-нататък при тези злощастни обстоятелства.

Обсъждането на въпроса не можеше да мине без участието на мистър Майкъл Мъмблейзън и те го поканиха с готовност, защото освен надеждите, които възлагаха на проницателния му ум, знаеха, че е голям приятел на мълчанието, и бяха сигурни, че ще запази всякаква тайна. Мъмблейзън беше стар ерген от добро, но обедняло семейство, свързано чрез далечни роднински връзки с рода Робсарт. По силата на тези връзки той от двадесет години вече удостояваше с постоянното си присъствие замъка Лидкоут. Неговата компания беше приятна на сър Хю преди всичко заради обстоятелството, че мистър Мъмблейзън притежаваше големи знания, и макар те да се изчерпваха само с хералдика и генеалогия и с някои откъслечни данни по история, свързани с тези две теми, бяха напълно достатъчни, за да очароват простодушния стар рицар. За него беше голямо удобство и това, да има постоянно край себе си приятел, към когото да се обърне в случаите — доста чести впрочем, — когато собствената му памет се оказваше слаба и му изневеряваше по отношение на разни имена и дати. И всички тези непълноти мистър Мъмблейзън запълваше спокойно и скромно още начаса. Справедливостта изисква да се каже, че и по отношение на въпроси от съвременния живот той често даваше полезни и разумни съвети, макар и да ги изразяваше понякога е мъгляви фрази из областта на хералдиката. Или, както казваше Уил Баджър, той вече гонеше дивеча, докато другите още се криеха, из храстите.

— Трудни дни преживяхме тук с добрия рицар, мистър Едмънд — каза свещеникът. — Не съм страдал така от времето, когато бях откъснат от любимото си паство и бях принуден да го изоставя в ръцете на католическите вълци.

— Това беше през tertio Mariae 80 80 Третата година от владичеството на Мария (лат.). — уточни мистър Мъмблейзън.

— Кажете ни, в името на бога, успяхте ли да свършите нещо по-полезно от нас през това време? — попита свещеникът. — Научихте ли нещо за нещастното момиче, което толкова дълги години беше най-голямата радост в този порутен и занемарен дом, а сега го потопи в такава голяма скръб. Не открихте ли поне къде се намира?

— Да, открих — отвърна Тресилиан. — Знаете ли замъка Къмнър, близо до Оксфорд?

— Разбира се — отговори свещеникът, — там живееха монасите от Абингдън.

— А гербът им — обади се мистър Майкъл — може да се види над камината в голямата зала — митра с кръст между четири птици без крака.

— Сега това злочесто момиче живее там, при този негодник Варни — каза Тресилиан, — и само една нещастна случайност попречи на моя меч да се стовари върху жалката му глава, за да отмъсти за нанесените оскърбления както по отношение на нас, така и на бедната Еми.

— Да се благодарим на бога, че е възпрял ръката ви от кръвопролитие, млади човече! — отвърна му свещеникът. — Всевишният е казал: „Отмъщението е в мои ръце и аз ще го въздам!“

По-добре да размислим как да я освободим от мрежите на позора, в които я е оплел този негодник.

— В хералдиката те се наричат laquei amoris или lacs d’amour 81 81 Мрежите на любовта (лат. и фр.). — уточни Мъмблейзън.

— Тъкмо за тази цел ми е необходима и вашата помощ, приятели — каза Тресилиан. — Решил съм да обвиня пред самия трон този негодник в измама, прелъстяване и нарушаване на законите на гостоприемството. Кралицата ще ме изслуша дори ако покровителят на негодника, граф Лестър, стои от дясната й страна.

— Нейно величество — рече свещеникът — дава на своите поданици забележителен пример за целомъдрие и сигурно ще отдаде заслужен — на този похитител, който така подло се отплати за оказаното му гостоприемство. Не е ли по-добре обаче да се обърнете първо към граф Лестър и да поискате от него да осъди своя слуга? Ако той се съгласи, ще избегнете опасността да си спечелите в негово лице един силен враг, а това сигурно ще стане, ако обвините направо пред кралицата неговия щалмайстор и любимец.