Уолтър Скот - Кенилуърт

— Ни най-малко, ваше преподобие — отвърна Уил. — Господарят не е вкусил и капка от него, видях как прислужничката го изля цялото. Тук обаче има един джентълмен, който дойде с мистър Тресилиан, и той даде на сър Хю такова лекарство, което струва повече от двайсет като онова другото. Аз го поразпитах малко, така издалече, и разбрах, че никога не съм срещал по-добър ковач и по-голям познавач на конските и кучешките болести, а такъв човек никога няма да причини вреда и на християнина.

— Какво каза? Ковач ли? Ах ти, дързък конярю! И кой му разреши да направи това, кой му даде право, питам те? — извика свещеникът, като се надигна от учудване и възмущение. — Кой ще гарантира за този нов лекар?

— Колкото до правото, ваше преподобие, аз му го дадох, а що се отнася до гаранцията, струва ми се, че щом съм служил двайсет и пет години в този дом, мога да гарантирам за едно лекарство — било за животно или за човек; та нали аз съм тук човекът, който знае да отмери необходимата доза сироп и да даде хапче, да пусне кръв и да постави вендузи — дори и на самия себе си, ако се наложи?

Съветниците на семейство Робсарт решиха незабавно да съобщят за случая на Тресилиан, а той от своя страна също незабавно извика Уейланд Смит и го попита (насаме обаче) как си е позволил да предписва лекарства на сър Хю Робсарт.

— Ако благоволите да си спомните, ваша милост — каза ковачът, — аз ви разказах, че успях да вникна в тайните на моя господар — говоря за учения доктор Дубуби — по-дълбоко, отколкото на него му се искаше. Омразата му към мен всъщност се дължеше не само на това, че съм разгадал тайните му, но и на обстоятелството, че някои по-умни и по-разбиращи личности — например една хубавичка млада вдовица от Абингдън — предпочитаха моите пред неговите лекарства.

— Я остави тези измислици, драги! — каза строго Тресилиан.

— Ако си решил да се шегуваш с нас или — още по-лошо — ако си навредил на здравето на сър Хю Робсарт, бъди сигурен, че ще намериш гроба си на дъното на някоя калаена мина.

— Аз съм твърде слабо запознат с великия Arcanum 88 88 Голямата тайна за превръщането на неблагородни метали в злато. , за да мога да превръщам рудата в злато — отговори спокойно Уейланд.

— Но независимо от това, успокойте страховете си, мистър Тресилиан. От онова, което ми разказа мистър Уилям Баджър, много добре разбрах каква е болестта на добрия старец и смятам, че познанията ми са достатъчни, за да предпиша една нищожна доза мандрагора; тя, заедно с предизвикания от нея сън, е точно онова, от което има нужда сър Хю Робсарт, за да се успокои разстроеният му ум.

— Надявам се, Уейланд, че се отнасяш честно към мен — каза Тресилиан.

— Най-честно и най-почтено, сър, както нещата сами ще покажат — увери го ковачът. — А каква полза бих имал да навредя на този нещастен старец, за когото вие сте така загрижен? Как мога да постъпя тъй, след като именно благодарение на вас Пиниуинкс не къса плътта ми с проклетите си клещи и не забива във всяка бенка на тялото ми острото си шило (чума да изяде ръцете, които са го изковали!), за да разбере дали не съм магьосник? Аз искам да стана един от скромните слуги във вашата свита и ви моля, сър, да съдите за моята преданост по резултата от съня на нашия добър рицар.

Уейланд Смит излезе прав в предсказанията си. Успокоителното лекарство, приготвено умело от ковача и дадено от болния благодарение доверието на Уил Баджър в него, предизвика най-благоприятни последици. Болният спа продължително и дълбоко. Когато най-сетне нещастният стар рицар се събуди, мислите му все още не бяха се напълно успокоили и физически се чувствуваше слаб, но съзнанието му беше далеч по-ясно от преди. Отначало той се възпротиви на предложението на своите приятели Тресилиан да отиде в двора и да се опита да върне обратно дъщеря му и — ако това все още е възможно — да поправи причиненото й зло.

— Оставете я — каза той. — Тя е като ястреб, носен от вятъра, й аз дори не бих подсвирнал, за да я върна.

Макар че упорствуваше известно време, като повтаряше този довод, накрая успяха да го убедят, че е негов дълг като баща да предприеме тази стъпка и да се съгласи Тресилиан да направи всичко, което все още е възможно, за да бъде спасена Еми. И той подписа пълномощното, което свещеникът, човек опитен в тия работи, бе съставил — в ония времена на прости нрави свещениците често са били съветници на своите енориаши не само по религиозни, но и по правни въпроси.

Само едно денонощие след завръщането си в Лидкоут хол Тресилиан бе готов да потегли отново на път. Той бе пропуснал обаче едно доста съществено обстоятелство, за което пръв му напомни мистър Мъмблейзън.