Уолтър Скот - Кенилуърт

Графинята се опита да успокои своя спътник, като забеляза, че светлината на утрото ще им помогне да вървят по-бързо.

— Това е вярно, госпожо — отвърна Уейланд, — но през деня по-лесно ще ни забележат, а това би могло да стане лошо начало на нашето пътуване. Никак нямаше да се тревожа, ако бяхме се отдалечили малко повече от тези места. Отдавна знам, че Бъркшир гъмжи от пакостни безделници, които от ранно утро до късна нощ не вършат нищо друго, освен да пъхат носа си в чужди работи. И аз съм страдал преди от тях, та ги зная. Но вие не се страхувайте, любезна госпожо! Нужен е само малко ум и благоприятна възможност, за да се намери цяр на всяка рана.

Безпокойствата на спътника й направиха на графинята по-силно впечатление, отколкото утешителните му думи, с които той се опита да ти посмекчи. Тя започна тревожно да се оглежда наоколо, а когато сенките на нощта се разсеяха и заревото на изток ги предупреди за близкия изгрев на слънцето, тя всеки миг вече очакваше да ги забележат отмъстителни преследвачи или пък да срещнат страшни и непреодолими препятствия, които да сложат край на по-нататъшното им пътуване. Уейланд Смит забеляза безпокойството й и като се упрекваше, че сам е дал повод за нейната тревога, закрачи с престорена бодрост напред. Той ту говореше на коня като познавач на езика на обора, ту си подсвиркваше тихичко разни откъслеци от мелодии, ту убеждаваше графинята, че не ги заплашва никаква опасност, но същевременно се оглеждаше зорко наоколо, за да се увери, че няма нищо, което да опровергае думите му. Те продължиха да се движат напред все така бавно, докато един неочакван случай им даде възможност да продължат пътуването си и по-бързо, и по-удобно.

Нашите пътници тъкмо преминаваха през една малка горичка, граничеща с пътя, когато пред погледа им се изпречи първото живо същество след излизането им от Къмнър — някакво глуповато момче, на вид като ратай — гологлаво, с къса сива горна дреха, с панталони до петите и с грамадни обувки. То държеше за юздата тъкмо това, което им беше най-нужно в момента — кон с дамско седло и с всички необходими на една дама принадлежности за езда. Момчето извика на Уейланд Смит:

— Ей, сър! Навярно вие сте този, когото чакам?

— Разбира се, че съм аз, приятелю — отвърна Уейланд, без да се поколебае нито миг. Трябва да се признае, че дори и хора с далеч по-строга и честна съвест трудно биха устояли пред такава примамлива възможност. Докато отговаряше на момчето, Уейланд взе поводите от ръцете му, помогна бързо на графинята да слезе от неговия кон и да се качи на другия, предоставен им от щастливия случай. Всичко това стана толкова естествено, че графинята — както се изясни по-късно — остана с убеждението, че конят ги е чакал на това място по нареждането на Уейланд или на някой от неговите приятели.

Освободилото се така бързо от възложената му задача момче опули очи и започна да се чеше по врата, сякаш обзето от угризения, че е предало коня след толкова кратко обяснение.

— Щях да бъда съвсем сигурен, че си същият — измърмори на себе си то, — само че ти, както знаеш, трябваше да ми кажеш „боб“.

— Да, точно така — отвърна Уейланд и добави напосоки:

— А пък ти трябваше да ми отговориш „пушена сланина“.

— Не, не беше тъй — възрази момчето. — Чакай да помисля малко… Аз трябваше да кажа „грах“.

Да, да — потвърди Уейланд. — Разбира се, че беше „грах“, макар че „пушената сланина“ е много по-подходяща за парола.

В това време той вече бе възседнал собствения си кон, взе поводите от смутеното и объркано момче, подхвърли му една дребна монета и без да се впуска в повече приказки, потегли навред, за да навакса изгубеното време. Момчето все още се виждаше от хълма, по който се изкачваха сега, и Уейланд, обръщайки се назад, го видя да стои неподвижно като пътепоказател, заровило пръсти в косите си и обърнало глава в посоката, в която те се бяха отправили. Чак когато преваляха хълма, измаменото момче се наведе да вземе монетата, подхвърлена от щедрия пътник.

— Това вече наистина може да се нарече божи дар! — каза, доволен от неочакваната сполука, Уейланд. — Кончето си го бива, тича добре и ще върши работа, докато ви намеря друго, не по-лошо от него, и тогава ще пратим това обратно, за да избегнем преследването.

Той обаче остана излъган в очакването си. Съдбата, оказала се така благосклонна в началото, скоро взе такъв обрат, че над тях надвисна опасност. Щастливият случай, на който Уейланд така много се бе зарадвал, можеше да се превърне в причина за тяхната гибел.