Уолтър Скот - Кенилуърт

— Това е конят на Ричард Варни, бих го познал сред хиляди други. Тази среща е вече по-лоша от срещата с търговеца.

— В такъв случай — каза графинята — извади меча си и го забий в сърцето ми, защото предпочитам да умра, отколкото да попадна отново в ръцете му.

— Хиляди пъти бих предпочел да пронижа неговото сърце или дори моето — отвърна Уейланд. — Честно казано, аз не съм особено добър в боя, но ако обстоятелствата го наложат, видът на хладната стомана няма да ме изплаши повече от когото и да било другиго. Освен това моят меч… но, моля ви, пришпорвайте коня… е най-обикновен, а неговата шпага сигурно е толедска. С него е и слугата му — навярно оня пияница и скандалджия Ламборн, а конят му е същият, с който е бил, както казват хората… но, моля ви, пришпорете коня, за бога… когато е ограбил търговеца на добитък. Не искам да кажа, че се страхувам от Варни и Ламборн, когато трябва да свърша едно добро дело… конят може да тича много по-бързо, ако го накарате… и все пак… но много ви моля, не го пускайте в галоп — ще разберат, че бягаме, и ще ни подгонят, — старайте се само да поддържате силен тръс… макар и да не се страхувам от тях, предпочитам да се измъкна с хитрост, а не със сила. Ако успеем да настигнем артистите, ще се смесим с тях и може би ще минем незабелязани, освен ако Варни не е разбрал вече кои сме и не преследва именно нас. В такъв случай работата ще бъде лоша.

Докато говореше, той ту пришпорваше коня си, ту го задържаше, стараейки се да се движи колкото се може по-бързо, но в същото време да оставя впечатление, че пътуват най-спокойно по пътя, като избягваше прекалено бързия ход, който би могъл да извика подозрение, че бягат.

Изкачиха полегатия хълм, за който споменахме вече, и като погледнаха от върха, откриха с голяма радост, че тръгналата преди тях от Донингтън трупа комедианти се е спряла в малката долина под хълма — до едно място, където пътят бе пресечен от поток, зад който се виждаха няколко къщички. Те очевидно се бяха установили за почивка и това даде надежда на Уейланд, че ще успеят да се присъединят към тях, преди Варни да ги настигне. Тревогата на Уейланд стана още по-голяма, когато видя, че неговата спътница, макар и да не се оплакваше и да не показваше, че се страхува, побледня като смъртник; той дори се уплаши, че би могла да падне от коня. Въпреки тези признаци на обезсърчение графинята така енергично пришпори коня си, че успяха да стигнат до комедиантската трупа в долината, преди Варни да се бе показал, на върха на хълма.

Бегълците забелязаха, че хората от трупата, сред които смятаха да се укрият, бяха силно развълнувани. Жените, с раздърпани коси и загрижен вид, ту влизаха в една от къщичките, ту излизаха, а мъжете стояха наоколо и държаха поводите на конете с оня глупав израз, който обикновено се изписва върху лицата им, когато тяхната помощ е ненужна.

Уейланд и поверената на неговите грижи дама се спряха, давайки вид, че са обзети от любопитство, сетне лека-полека, без да задават никакви въпроси и без някой да зададе въпрос на тях, се смесиха с трупата, сякаш са си част от нея.

Не бяха изминали и пет минути, през време на които те се стараеха да стоят по в края на пътя, за да може между тях и Варни да има други хора, когато щалмайсторът на лорд Лестър, следван от Ламборн, се спусна стремително надолу по хълма. Кървавите следи по слабините на конете им и по колелцата на шпорите бяха явно доказателство за бързината, с която бяха препускали. Видът на хората, струпани край къщичката, плащовете от грубо платно, наметнати върху театралните костюми, за да ги пазят, каручката за превозване декорите, реквизитът, който носеха в ръце, за да не се повреди от тръскането, дадоха възможност на конниците веднага да разберат с кого имат работа.

— Вие сте комедианти и отивате в Кенилуърт, нали? — попита Варни.

— Recte quigem, Domine specialissime 129 129 Наистина е така, почтени господине (лат.). — отвърна един от тях.

— А защо, по дяволите, сте се спрели тука, след като ви е заповядано да се явите колкото може по-бързо в Кенилуърт? Утре кралицата ще обядва в Уорик, а вие, негодници такива, се разтакавате и помайвате!

— Това е самата истина, сър — отговори един дребен хлапак с маска с две яркочервени рогчета, с плътно прилепнала дреха от черен плат, с червени чорапи и с обувки във формата на разцепени копита, — това си е чистата истина и вие имате пълно право. Моят баща, дяволът, тъкмо сега получи пристъпи на родилни болки и позабави малко пътуването ни, за да увеличи трупата ни с още едно дяволче.