Кристина Скай - Рубинът

— Щеше ли да ми повярваш, ако ти бях казал, че това е само една малка опитомена маймуна?

— Поне можеше да опиташ! Ти си жесток! Непоносим! — опита се да го изрита, но той бързо отскочи.

— За Бога, Синамон, докосването до теб е много по-приятно, когато си онемяла от страх! — устните му доближиха ухото й: — Не ми се случва много често. Защо се учудваш, че се възползвах от възможността, която се откри пред мен?

— Що се отнася до теб, не бих се учудила на нищо! — тя отчаяно се вкопчи в ръката му, но дори и с две ръце не можеше да я отмести.

— Внимателно, Angrezi . Аз знам да опитомявам дивите животни от джунглата.

— Така ли? Но сега имаш срещу себе си маймуна, която няма да тича на повикването ти, господин Пейгън! — тя блъскаше и риташе като обезумяла.

— О, скъпа, не бих те сбъркал с маймуна. Меджик е много по-умна от теб , ако съдя от поведението ти през цялото време! — той преметна пушката през рамото си и я притегли към себе си. Зъбите му подразниха меката извивка на ухото й.

— П-престани! — промълви тя; сърцето й бясно затупа.

— Май че само ти сякаш си имунизирана срещу чара ми, Синамон. Освен ако цялата тая борба не е още един цирк.

— О, не е цирк! И да се пръснеш, пак няма да можеш да ме командваш като тази маймуна! — кресна тя. Гневът съвсем замъгли разума й преди да продължи: — Те, те… се опитаха… — дъхът й секна.

— Това е страшно интересно, малката — бавно произнесе Пейгън. — Продължавай! Какво се опитаха да направят те?

Смътните спомени изчезнаха толкова бързо, както се бяха появили. Остана само чувството на безпомощна ярост.

— Чакам, Синамон!

— Аз… не мога да си спомня, по дяволите! — главата й щеше да се пръсне. Гърбът отново запулсира и изведнъж верандата започна да се люлее.

Но тя знаеше, че истинската болка се дължи на друга рана — кървяща, но много дълбока и невидима. За секунда зърна онзи насечен белег и потрепери от това, което видя… там… страхотна омраза, коварство…

И после нищо. Мракът отново заля съзнанието й.

Очите й се напълниха със сълзи. Защо не можеше да си спомни?

— Разкажи ми, Синамон! — процеди Пейгън. — Всичко. И този път се постарай да кажеш истината.

— Аз… не мога.

— Или не искаш!

— Не! Изобщо не е така.

— Тогава ми разкажи как е. Говори ми. Направи така, че да разбера, дявол да го вземе! — хвана я за китките и я обърна с лице към себе си, ониксовите му очи я изгаряха. — Докажи ми, че казваш истината!

Под напора на сълзите, очите й странно блестяха.

— Не мога , не виждаш ли? Защото не знам как или защо е така. Както си стоя… изведнъж аз просто знам. О, добре разбирам, че не ми вярваш, но…

— Права си, Angrezi . Не ти вярвам. Маймуната може да измисли по-убедително обяснение от това…

— Мога само да обясня как го чувствам — като че ли внезапно съм станала непозната. Не, като че ли съм станала някой друг. През останалото време аз съм нищо и никой. Там, където трябва да са познатите, сигурните ми спомени, има само бездънна черна пустош.

Тя млъкна. Гърлото й се стегна от мъката и неизплаканите сълзи. Внезапно дървената веранда полетя нанякъде. Усети, че я залива горещина, ушите й се изпълниха с невъобразим шум, пред очите й света… Протегна ръце, за да се хване за нещо. И се хвана в мускули, здрави мъжки мускули.

— Какво ти е?

— Няма… — пръстите й безпомощно се отпуснаха. Стомахът и се преобърна. — Защо не накараш проклетата веранда да спре да се люлее? Не можеш ли? Иначе ще има ужасни последици за всичко, което е около мен.

Пейгън я вдигна на ръце и тежко прекоси дървената веранда. Ритна вратата и влезе вътре.

Веднага усети благословената прохлада. Зад него се появи Мита.

— Донеси ми малко бренди, Мита — троснато й нареди той. — Донеси го в стаята ми.

— Аз няма… — слабо възрази жената в ръцете му. — Категорично отказвам да пия подобна гадост — само при мисълта за това стомахът й се обърна отново. Затвори очи, защото виенето на свят се засили, стори й се, че болката се нахвърля отгоре й от всички страни.

Стаята продължи да се върти, когато тя усети под себе си меката постеля. Нещо студено се допря до устните й и изгори стомаха й. Неудържимо се закашля.

— Не! Стига! Аз не…

— Ш-ш-т, малката! Тук има достатъчно да възстанови силите ти, но съвсем недостатъчно да се напиеш.

Ръцете й немощно го бутаха назад.

— Аз няма…

Но просто нямаше смисъл. Той я издебна, докато говореше и изсипа още една лъжица течен огън между устните й.