Кристина Скай - Рубинът

Пейгън прочисти гърлото си и така издаде присъствието си.

Тя скочи на крака, загърна се с халата и пристъпи към него:

— Излез! Излезте и двамата! Чак ми се повдига от това място, чу ли? От това, че ми е горещо и задушно! От това че с мен обядват всички комари, събрани от сто мили наоколо! И най-много от теб !

На Пейгън му беше трудно да си поеме дъх. Красотата й беше така неповторима, дръзка и буйна! Даде си сметка, че тя е хиляди пъти по-съблазнителна в този вид, отколкото натруфена с всички тези катове дрехи и останали принадлежности.

— Не е приятно да се класираш на второ място, а, Синамон? Особено при противник една маймуна.

— Махай се! Махайте се преди да съм хвърлила нещо и да размажа зализаната ти физиономия, гаднико!

При тази размяна на реплики Меджик вдигна глава и се загледа първо в Пейгън, а после в англичанката. Устните й се дръпнаха назад, за да открият редица блестящи бели зъби, през които излезе свистящ звук.

В следващата секунда тя се стрелна, грабна украсените с дантела кюлоти от леглото и ги сложи върху главата си като боне.

Пейгън избухна в смях, което стана причина младата жена да закипи от гняв.

— Спри се, дяволско създание! — хукна тя след маймуната, като се опитваше да пипне кюлотите си. — Загубих свободата и паметта си, но няма да позволя да загубя тези дрехи. Те са единствените, които имам!

Пейгън стоеше и гледаше.

— Много ти отива, Меджик. Имаш страхотен вкус към шапките.

Тя изкрещя:

— Дръвник! Гнусен и противен негодник!

Пейгън само поклати глава и протегна ръката си към Меджик, която препусна през стаята с кюлотите върху главата си и скочи в ръцете му, после се потърка в гърдите му.

Широко усмихнат, той я потупа по главата и й даде един фъстък, който тя взе с шумно изразено удоволствие.

— Отвратително! И двамата сте смахнати! Добре де, вземете ги, щом като толкова са й притрябвали. Само ме оставете на мира!

— Много неприятно, Синамон, нали? — меко попита Пейгън. — Кое от двете е по-лошо — комарите или горещината?

Тя измърмори нещо под нос и се наведе да смачка един комар, кацнал върху крака й. След това каза тихо още нещо, което подозрително заприлича на улична приказка. После го погледна и изстреля:

— И двете, щом искаш да знаеш. Но аз ще оцелея, господин Пейгън, бъди сигурен! Първо, имам намерение да разбера как съм попаднала тук. И защо — довърши тя, като видя сметката на още един комар.

Пейгън й се усмихна невинно.

— Искаш ли да видиш къде те намерих?

— На брега ли? — понита тя, като чешеше ухапаните места.

Той кимна и продължи да потупва Меджик по космата глава, загледан в лицето на англичанката, върху което ясно се изписа борбата от обзелите я чувства. За Бога, очите й се променяха за секунди — от синьозелени в тюркоазени, после омайващо сини.

— Там имаше ли… видя ли някакви…

— Нещо свързано със самоличността ти? Нищо! Нито следи от корабокрушение, от борба или отпечатъци от стъпки по пясъка, повярвай ми, Синамон. Изобщо нямаше следи — той даде на Меджик още един фъстък. — Който те е докарал дотук, е бил много внимателен и е унищожил всички следи.

Нищо. Думата отекна глухо в съзнанието й. Абсолютно нищо. Нито минало, нито някакви нишки към него.

Нито пък бъдеще, ако се съди по мрачната решителност, която излъчваше погледът му.

— Честно, нищо ли не помниш?

Тя поклати унило глава и се опита да потисне надигналото се в гърдите й отчаяние.

— Тогава са те докарали с лодка. Ако беше минала по брега отдолу, от Негоро или отгоре от Коломбо, все някой щеше да те забележи. Но аз изпратих хората си да огледат брега и в двете посоки по протежение на двадесет мили и всички се върнаха с един и същ резултат. Нищо. Нито една-единствена следа. — След като забеляза отчаянието в погледа й, добави: — Хайде, Синамон, стегни се. Все ще открием нещо.

— Това означава ли, че ми вярваш?

По лицето му премина сянка.

— Да — каза след цяла вечност той. — Да, вярвам ти, Синамон. Не в това, че думите ти са истина, а в това, че ти вярваш , че са истина.

— Колко безсмислено и тъпо…

Той продължи с равен глас, все едно, че тя не беше отваряла устата си.

— Разбира се, Ръксли не е предвидил да загубиш паметта си при побоя, но по този начин поведението ти придобива по-голяма естественост. Без съмнение, сега той ръкопляска на собствената си изобретателност.

— Ти имаш готово обяснение за всичко, нали?

— Искрено се надявам да е така — отговори той превзето и театрално се поклони.