Кристина Скай - Рубинът

— И къде е това там, нищожество?

— Уиндхевън. Четири дни път през джунглата и още пет през планините. Да, ще имаш нужда от цялата си издръжливост, а даже и повече, защото ще вървим пеша. Ще се промъкваме, далеч от всякакви пътища и пътеки. Нямам намерение да ме ограбят скитащи бандити, както стана миналия месец с двама други плантатори, които загубиха и живота си.

Тя го гледаше зашеметена. При последните му думи решителността й се изпари като дим.

Нямаше никакъв избор. Господи, какво да прави?

— Нека видя гърба ти и ще те оставя сама.

Тя една чуто и неясно протестира, замаяна и странно равнодушна, когато Пейгън я накара да седне на стола и разкопа ситните копчета на роклята й. Пръстите му бяха ловки и опитни, всяко уверено движение говореше, че това умение е придобито с много практика.

Необяснимо защо тази мисъл й причини болка.

— Какво има? — попита той, докато пръстите му все още се занимаваха с копчетата. — Да не би да ти причинявам болка?

— Не по-силна от… последния път.

Той стисна зъби. С намръщено лице махна корсажа й и застана зад нея.

Дълбоките нарези се извиваха като змии от плешките до кръста. Бинтовете бяха напоени с кръв. Ще останат страхотни белези , каза си той. Нищо не можеше да направи, за да ги заличи.

— Какво, добре ли си е свършил работата? — попита тя с несигурен глас.

— Който и да го е направил, заслужава да бъде оставен сам за няколко нощи в джунглата — ниско изръмжа Пейгън. Леко докосна ръба на една от раните, която вече бе започнала да заздравява. — Още те боли адски, нали?

Тя се стегна, макар че докосването му беше нежно и внимателно.

— Не толкова м-много — успя да отговори, но кокалчетата на пръстите й побеляха от стискане.

— Наведи си главата — нареди й той.

Постави чисти ивици памучен плат върху раните.

— Ще се постарая да направя всичко бързо, защото много ще боли — предупреди я той и се опита да съсредоточи цялото си внимание само върху задачата си.

Но изобщо не успя.

По челото му изби пот. Дали наистина не беше прокълнат, както твърдеше старият шаман? Тази жена го изваждаше от равновесие така, както никоя друга. Тя беше наслада и мъчителна болка и той изцяло бе омагьосан от нея.

Пръстите му започнаха да се движат по-бързо. Но не можа да избяга от топлината на копринената й кожа. От замайващия аромат на прекрасното й тяло. Когато стегна превръзката, раменете и се свиха, но тя не трепна и не извика нито веднъж.

„Много силна жена“ — каза си Пейгън, докато довършваше работата си.

Чу ударите на сърцето си и забеляза, че пръстите му треперят. Отново познатия копнеж. Боже Господи, колко хубаво би било да повярва отново!

Въздухът около тях сякаш се сгъсти и той почувства как се задушава. Придърпа роклята й нагоре, като внимаваше да не докосва гърдите й. Дебелата златна плитка се допря до ръката му и сякаш я изгори.

Тогава в душата му нахлуха угризения по-силни и разтърсващи от всяко друго чувство, което бе изпитвал досега. И когато се отдръпна, ръцете му видимо трепереха.

След като Пейгън бе сменил превръзката й и напуснал стаята, без да каже дума, тя дълго остана неподвижна.

Сърцето й обаче биеше неудържимо.

Не защото й беше причинил болка. Не от болка сърцето й бясно биеше и подскачаше като плашлив кон.

Затвори очи и се опита да не чува ударите, да не обръща внимание на внезапно обзелата я слабост, от която сякаш остана без кости. Тялото й още пазеше спомена за допира на дългите му пръсти, макар че той почти не се бе докоснал до нея.

Да не би да полудяваше, щом като и най-лекият му допир до нея имаше такова въздействие? Защо беше проявил тази странна загриженост при досегашната му грубост?

Бавно стана, мръщейки се от тъпата болка в гърба. Успя да намъкне корсета и да закопчае всички кукички отпред. Направи го не от приличие, нито от показност, а по-скоро по навик. Корсетът беше нещо обикновено и познато, и точно от такова нещо страшно се нуждаеше сега, когато животът й като че ли се разпадаше. След като стегна връзките, болките се усилиха, но тя се хвана за навика като удавник за сламка, защото знаеше, че иначе ще я боли още по-силно.

Чу как ботушите на Пейгън изтрополиха по коридора, после по дървената веранда. Той нададе силен вик, а после изстреля залп от заповеди на някакъв чужд език.

Естествено, тя не разбра нито дума.

Отчаянието я стисна за гърлото. Чуждо! Как се беше озовала тук?

Но тя нямаше да отстъпи. В края на краищата, нали беше представителка на своята просветена и цивилизована епоха!