Кристина Скай - Рубинът

„Джунгла“ — каза си тя с чувство за безнадеждност, заслушана в монотонното жужене на прелитащите насекоми, които никога не бе виждала, нито пък знаеше какви са.

Цейлон.

Съсредоточи се в усилията да си спомни какво е учила за тази малка английска колония от другата страна на земното кълбо, на десетки хиляди мили от Англия, в средата на Индийския океан, точно над екватора.

Каква ирония! За такива неща нямаше бели петна в съзнанието й. Само нещата, касаещи собственото й аз, сякаш бяха безвъзвратно потънали в забрава. Най-важното.

Стисна силно клепачи, сякаш това можеше да й помогне да срути невидимата бариера в мозъка си, но не след дълго се отказа с отчаяна въздишка.

Нищо.

Все така нищо.

Отвън долетя пронизителния писък на някакво животинче, което се шмугна в близкия храсталак. Голяма птица с качулка и тъмночервени пера разпери крила и полетя към джунглата.

Мисълта, че е чужда на всичко това, я прониза като острие. Където и да беше домът й, тя знаеше, че не е тук.

Замислена прехапа долната си устна. Само да откриеше този Сент Сир, собственика на плантацията! На него безспорно можеше да разчита една жена, изпаднала в беда, нали беше пер на Англия и джентълмен.

Да, трябваше да измисли начин да открие виконта и да му разкаже за отвратителното поведение на управителя му в негово отсъствие. Не беше повярвала нито за миг на думите на Пейгън за неговия господар.

В очите й блесна доволна искрица, като си представи лицето на Пейгън, когато разбере, че е уволнен.

Да, тя с удоволствие щеше да покаже на това надуто нищожество, че с една английска дама не може да се отнася по същия начин, както с местните му наложници.

Макар че беше направо възмутена, тя си даде сметка, че някъде дълбоко я клъцват първите стрели на ревността и това направо я изуми.

Пейгън масажираше белега на раната си и се мръщеше, докато изкачваше стъпалата към бунгалото. Едва не се поддаде на изкушението да махне проклетата превръзка. Нали така се надяваше сериозно да я сплаши. Но едновременно с това не искаше да види отвращението, което тя неминуемо щеше да изпита при вида му. Той познаваше добре тази реакция, дори и у преданата Джорджина, макар че тя успяваше бързо да се овладее.

Внимателно намести черната превръзка и закрачи по коридора. Безшумно отвори вратата.

Тя седеше напълно облечена на стола до прозореца и гледаше към джунглата. Косата й бе сплетена в дебела плитка, която тежко падаше назад. Макар лицето й да бе още бледо, тя явно бе дошла на себе си.

Което не можеше да се каже за него, мина му през ума.

Забеляза, че копчетата на роклята й са пришити отново и грижливо закопчани до последното. А под тях бяха многото пластове бельо, или както там му викат, раздразнено си помисли той.

Малката глупачка сигурно ще се свари от горещина!

Защо си придаваше такъв отчужден и равнодушен вид, сякаш се намираше в някоя лондонска всекидневна на чай и кайсиев кейк, а не беше насред джунглата, на петдесет мили най-малко от най-близката плантация!? С един мъж, чието единствено желание бе да разкъса това изобилие от дрехи на парчета и да се нахвърли върху изящното й тяло, за да облекчи изпепеляващата го жажда!

Нима не разбираше опасността, в която се намира?

Лицето му се изопна, докато разглеждаше внимателно всяка нейна черта, преди тя още да го е забелязала. Мъчеше се да открие някакво несъвършенство, несъразмерност, която да го отблъсне. Но онова, което видя, беше безупречно красиво лице, сякаш създадено да изпълва мечтите на всеки един от мъжете. Очите й бяха завладяващи, с цвета на небето преди зазоряване, а косата й преливаше в богатството от нюанси на тропическия изгрев.

Изглеждаше невинна. Но тази невинност странно се съчетаваше с някаква едва загатната, несъбудена още чувственост.

Може би той се намираше в опасност?

— Вече си будна? — попита и гъвкаво, сякаш се плъзна, тръгна към осветения от слънцето правоъгълник. Ботушите му за езда бяха лъснати до блясък, а над тях плътно прилепналите панталони в цвят каки.

Видя как тя трепна, но почти мигновено се овладя и възвърна израза си.

— Така излиза. И сега, когато отново си тук, искам да ми помогнеш да напусна това ужасно място! — Очите й бяха изпълнени с решимост.

Имат цвета на океана при залез , помисли си той.

— С носилка или на кон, мадам?

Тя премигна при тази неочаквана отзивчивост.

— Което е по-бързо.