Кристина Скай - Рубинът

— Кой… кой ден сме, Мита? — попита на хинди Пейгън.

— Четвъртък, сахиб, слънцето току-що изгря. Вие спахте един ден и една нощ. Треската, изглежда, вече отминава.

Пациентът й изсумтя и недоверчиво попита:

— Изгревът? — а после се стресна: — Четвъртък?

Къде е Angrezi-memsahib ?

Жената едва забележимо се поколеба:

— Русата?

Пейгън усети напрежението в гласа й.

— Да, русата.

— Тя е в стаята на сахиб. Събуди се само един път, аз й дадох кокосово мляко. Но тя само сърдито каза няколко думи и го бутна настрана.

По устните му заигра усмивка. Съвсем точно си представи, какво може да е изрекла буйната му пленница, когато са й поднесли купа с кокосово мляко.

— Спи ли още memsahib ?

— Да, Тигре. Вие искате от мен да…

Пейгън отхвърли завивката и с усилие се изправи на крака.

— Не се тревожи, Мита. Аз ще се погрижа за memsahib .

Тялото му се олюля и той потърси с ръка да се хване за нещо. В този момент Мита го подхвана под мишница с тънката, но жилава ръка. Той ядосано сви устни, преди да каже:

— Още веднъж трябва да ти благодаря.

Жената отривисто поклати глава:

— Не ми дължите благодарност, господарю. Мой дълг е да ви служа. — За миг тъмните й ресници се отпуснаха, след това тя вдигна искрящите си очи към него: — И да ви доставям удоволствие, Тигър-сахиб.

За кой ли пореден път от много време насам Пейгън си каза, че трябва да намери начин да я разубеди в сляпото й благоговение пред него. От момента, в който я спаси от онези двама негодници пред долнопробния вертеп в покрайнините на Лондон, на две пресечки от Хелън, Мита го приемаше за бог. Той знаеше, че ако той реши да сподели леглото си с нея, тя не само няма да откаже, а напротив, ще го направи с голяма радост.

За разлика от жената, която в момента е в леглото му, каза си той горчиво.

Пейгън обаче не беше се любил с Мита, защото добре знаеше как ще завърши това. И за двамата, единият от които обичаше до самозабрава, а другият не само че не изпитваше любов, но щеше да й причини само болка и огорчение.

И все пак, понякога, докато беше в делириум, му беше дяволски мъчително да се въздържа. След като Мита го иска, има ли значение, че той желае другата — жената с коса като мед?

Пейгън се вкопчи в леглото и се огледа. Чак сега видя, че е съвсем гол. Още по-неприятното беше, че от алчните му помисли здравата се беше възбудил.

— Донеси ми дрехи, Мита, и ботушите. После кажи на Нихал да ми приготви лека закуска. Яйца, чай, нещо сладко. И да я донесе в стаята ми. — Усилието да овладее нарастващата си ерекция направи гласа му неестествено груб.

Устните й се изкривиха от разочарование. Най-мъчително за нея прозвуча недвусмисленото му нареждане не тя, а Нихал да занесе храната в стаята му.

Пейгън реши, че още от този момент трябва напълно да разсее напразните й надежди. Избра ролята на безсърдечен грубиян, който само би разбил сърцето й, ако тя го допусне до себе си. Колкото по-бързо тя проумееше това, толкова по-добре. Оттук нататък щеше да бъде по-предпазлива с мъжете.

Но увереността, която изпита при мисълта, че постъпва правилно, не му помогна кой знае колко, когато видя пред себе си трогателно потрепващите й устни. Той се обърна и сковано тръгна към вратата.

— Мита — каза Пейгън, точно когато прекрачваше прага.

— Да, сахиб? — гласът й прозвуча глухо.

— Променила си прическата си, нали? Сложила си някакви гребенчета.

— Да, Тигър-сахиб. Харесваш… харесва ли ви? — върху лицето й грейна възхитена усмивка.

— Много привлекателна си станала — дрезгаво каза Пейгън. — Като се върнем в Уиндхевън, боя се, че ще трябва да отблъсквам ергените с пръчка. Те сигурно ще направят пътека до къщата, само с надеждата да те зърнат.

Усмивката й веднага се стопи.

— Отивам да взема дрехите на сахиб — промърмори тя, бързо се обърна и напусна стаята.

„По дяволите!“ — каза си Пейгън. Май отново бе постъпил като дебелак.

А другата жена, какво да прави с нея? Тя сякаш вече му бе влязла под кожата. Колкото по-скоро я разкара, толкова по-добре. Но не можеше да отдели време, нито сам той, нито някой от хората му, за да я заведат до Коломбо.

Мусонът щеше да започне всеки момент. Оставаше само един изход — да я вземе със себе си до Уиндхевън. А оттам щеше да се погрижи да осигури пътуването й.

Това решение никак не го ободри. Вместо това засили дълбаещото го от няколко седмици предчувствие за обреченост.

Тя стоеше до единствения прозорец на бунгалото и съзерцаваше буйната растителност, която се простираше до хоризонта. Кокосовите палми, бодливите храсти и гъстата мрежа от огненочервени хибискуси се сплитаха в непроходима стена. Над прозореца бяха надвиснали бели цветя на огромни гроздове, които пръскаха задушлив аромат в неподвижния въздух.