Кристина Скай - Рубинът

Видя как очите й се превърнаха в ледени тъмносини езера. Твърде ледени. Човек можеше да се потопи в кадифените им бездни и да потъва безкрайно.

Отърси се рязко от завладялата го представа и отмести погледа си. Осъзна, че не се осмелява да погледне налетите й гърди, стегнати в плътно закопчания корсаж.

Моментално по бедрата и слабините му плъзна познатия пламък. Представата за тези гърди, разголени и сочни, примамващи устните и пръстите му, остана единствена в главата му.

Сподави една ругатня.

— Е? — гласът му беше дрезгав от усилието да превъзмогне обхваналото го страстно желание.

Разбра, че няма да успее.

Това го вбеси. За тридесет години не беше срещал жена, която да го привлича толкова силно!

Вбесен, но сякаш омагьосан, той се втренчи в една вена, която пулсираше на гърлото й. За малко не посегна да целуне повдигащата се копринена кожа.

— Кой, Angrezi . — стисна челюсти. — Кои те доведе тук?

— Не знам! Никога не съм чувала името Ръксли. Не съм чувала и за място, което се казва Уиндхевън. И бих искала никога да не бях чувала и за теб ! Единственото, което искам, е да се върна у дома.

Където и да е , допълни тя наум. Изведнъж разбра, че повече няма сили да издържи. Болката, объркването, ужасното усещане, че всичко й е чуждо, се надигнаха в такава мощна вълна, че тя почти се задуши.

— Може и ти да си бил! — изкрещя тя. — Ти си човекът, който ме е намерил, все пак. Откъде да знам, че не си го направил ти !

Той прекоси стаята за секунда, гъвкав и силен като големите котки в джунглата. Загорелите му ръце повдигнаха брадичката й и приближиха лицето й към него.

— Не трябва и да си го помисляш!

Тя бясно се извъртя, почти обезумяла, защото едва не изгуби равновесие.

— Хареса ли ти? Достави ли ти удоволствие да ме биеш? Ако ми разкажеш, може би паметта ми ще се върне и аз отново ще изиграя всичко, за да изживееш победата си още веднъж.

Пейгън разбра, че тя е на ръба на истеричен припадък.

— Спри! — извика той и сграбчи китките й.

Тя се разсмя като луда и започна да мята глава. Дългата й плитка го перна по главата.

— Кажи, всичко ли правех, както трябва? Обещах ли ти, че всичко ще направя, само да ме пуснеш?

— Спри, по дяволите! — пръстите му се стегнаха.

— Ти… ми причиняваш болка!

На вратата зад тях леко се почука. След това гласът на Мита наруши напрегнатата тишина.

— Нося превръзки и вода за memsahib .

— Остави ги на масата и си върви, Мита.

Чернооката прислужница се поколеба, после се поклони и каза:

— Както заповядате, Тигър-сахиб.

— Къде е виконт Сент Сир, Мита? Трябва да му кажа за намеренията на този сладострастен маниак да…

— Но сахиб…

— Остави ни, Мита! — намеси се Пейгън.

— Не, почакай! Моля те! — тя заби по-дълбоко нокти в ръката на Пейгън, но той не отпусна пръстите си.

— Веднага, Мита!

Втренчените погледи и на двамата изискваха от нея да направи различни неща и тя нерешително гледаше ту единия, ту другия. Накрая се подчини на властния поглед на Пейгън, обърна се и безшумно напусна стаята.

— Подъл, развален, отвратителен… Той я придърпа към себе си.

— Какъв беше планът на Ръксли?

— Пак този Ръксли! Колко пъти трябва да ти казвам, че даже не съм чувала за него?

— Кажи ми плана му и аз в замяна ще ти дам малко сведения. Не всичките, разбира се, но достатъчно, за да поддържат апетита му за още.

Това беше лъжа. Той просто искаше да види как очите й бляскат от алчност.

Но те блестяха единствено от ярост.

— Не давам и пукната пара за рубините ти или за безценните ти сведения! Искам само да знам къде да намеря най-близкия полицай или съдия. Или някакъв друг служител на правосъдието в това забравено от Бога място.

— Браво, скъпа моя! — проговори Пейгън. — Почти ме караш да се съмнявам. Но за твой лош късмет, маларията все още не е помрачила съвсем здравия ми разум.

— Пусни ме, дяволско изчадие!

— Когато аз реша, Синамон! А все още, бъди сигурна, не искам.

Жената в прегръдките му онемя от гняв. Тя просто не беше в състояние да проумее какво става.

— Ти… ти… — за първи път й се случваше да не намери желаните думи.

Тя категорично го разбра. А нещо й подсказваше, че за първи път губи словесен двубой. Този откъслечен спомен върна куража й.

— Тук бесят ли престъпниците или им режат главите? — процеди тя. — За теб предпочитам второто. С удоволствие ще дам показания.

— Съветвам те да пестиш силите си, Синамон! Те ще ти трябват, повярвай ми, за това, което дотам ни предстои.