Кристина Скай - Рубинът

1865 година.

Датата ярко се открои сред бездънната пустош на съзнанието й. Тази малка победа й послужи като светлинка в морето от отчаяние. Да, каза си твърдо тя, ще си спомни . Ще се бори за това.

Когато Пейгън влезе в сянката на навеса за сушене, лицето му беше опънато от напрежение. След бегла проверка бе видял, че още един парцел чаени филизи не са издържали. Триста млади храста се бяха превърнали в кафяви стъбла и сбръчкани трошливи листенца!

Гръм и мълния!

Нихал спря да хока работниците и почтително зачака заповедите на господаря.

Пейгън с жест им посочи да излязат и подуши тежкия спарен въздух. Съхнещият чай излъчваше остър, дразнещ аромат.

Добре че поне успяха да съберат и толкова, каза си той, докато обръщаше и разстилаше равномерно листата във всяка от десетте тави, под които гореше огън.

Изведнъж се обърна към Нихал.

— Привършихте ли приготовленията, за които наредих?

Дребният индиец се поклони и живо заговори:

— Групата носачи са готови, Тигър-сахиб. Ще носят двадесет чувала ориз, сушена риба, банани и сол, както наредихте — върху жилавото му лице се изписа мимолетно колебание преди да попита: — Тръгването остава ли за утре?

— Разбира се. Защо си мислиш, че… — но той не довърши въпроса си.

Ясно защо. Заради жената . Новината за нейното присъствие тук сигурно се е разпространила като мълния в околността. Сега вече всички предъвкват клюката за Angrezi-mem , която е била изхвърлена от морето на брега. Очите му помръкнаха. Сега разбра защо едно от децата разправяше на другите за yakkini — красив, но смъртоносен демон с коса, изпредена от слънчеви лъчи.

Навъсен попипа превръзката през окото си.

— Господарю?

— Да, Нихал. Продължавай.

— Провизиите са опаковани и стегнати. Носачите са разположени на бивак от другата страна на хълма. Всичко е готово.

— Отлично. Погрижи се да ги нахранят добре и да си починат тази нощ. Чак след две седмици ще могат да почиват отново.

— Но… — Нихал учудено го погледна. Той не искаше да поправи господаря си, нито пък да прояви неучтиво любопитство, но не можеше да остави неуточнен толкова важен въпрос: — Mahattaya знае, че преходът до Уиндхевън е само шест дни.

— Този път няма да тръгнем направо към планината, Нихал. Много „инциденти“ се случиха напоследък по главния път към Канди. — Пейгън се загледа към водата, ослепително лазурна, спокойна в гостоприемната прегръдка на неговия залив, и допълни: — Не, този път ще се опитаме да минем през джунглата.

Слугата се поклони с подчертано безизразно лице.

— Ще се погрижа всичко да бъде изпълнено.

Пейгън проследи с поглед отдалечаващия се с гъвкава походка надзирател и отново, за кой ли път след връщането си от Лондон, помисли все същото:

„Колко чуваш и виждаш в действителност? Работиш до мен всеки ден, споделяш всичките ми победи и поражения. Винаги си неизменно любезен и почтителен, дори когато псувам и съм извън себе си от ярост. Освен това имаш очи и уши навсякъде, във всички села и пръснати колиби на тамилските и цейлонски работници.

Въпреки това, каменното ти лице не ми говори нищо.

Дали не знаеш нещо, което аз все още не знам? Може би някакви нови вълнения и смутове във вътрешността на страната?“

Но Пейгън знаеше, че е глупаво да пита. Старият надзирател нямаше да му каже нищо, докато всички тях не ги застигне неизбежна и разрушителна буря.

Може би дори и тогава , си напомни той, след като пред погледа му оживяха кланетата и всеобщата лудост.

Да, в края на краищата можеше ли изобщо да се довери на тези хора?

Но всъщност, човек никога не знае на кого да вярва, докато не дойде злото.

А вече дошло, беше твърде късно.

Беше по-лошо, много по-лошо, отколкото тя си представяше.

От трите й страни се простираше джунглата, непроходима и враждебна. Дълбоките й пазви криеха неизвестност и заплаха. Храстите бяха високи шест фута, дърветата десет пъти повече, а между тях беше избуяла нискостеблена растителност, която преливаше в стотици оттенъци на зеленото. Тук-там сред този непроходим гъсталак на фона на смарагдово зеленото, цъфтяха пищни тропически цветове на растения, чиито наименования тя не знаеше.

А уханията, Господи! Бяха толкова наситени, че можеха да се докоснат — упойващ букет от аромат на орхидеи, жасмин и много, много други още.

Всичко това беше абсолютно непознато за нея. И убиваше всякаква надежда за бягство. Но тя не се поддаде на страха. Изправи главата си, бутна изплетената от бамбукови пръти врата и излезе навън.