Кристина Скай - Рубинът

През целия си авантюристичен живот досега Деверил Пейгън никога не бе позволял някаква жена да наруши равновесието му дори за секунда. И ето, че само за няколко часа тази тъмноруса съблазнителка обърна надолу с главата целия му свят.

Кадифеното зърно продължи сладостно да го измъчва и той преглътна с усилие.

— По дяволите, защо не ми каза веднага.

Тя не помръдваше, твърде слаба, за да се бори, но достатъчно силна, за да му покаже, че докосването до него не й харесва.

— Нали се опитвах точно това да ти кажа, безумнико! — Макар и пресипнал, гласът и се извиси: — Просто се махни! Остави ме! — клепачите и се отпуснаха, а тъмнорусите ресници потреперваха.

Какво ли щеше да изпита, ако покриеше с целувки очите й , запита се той. А скулите й, гладки като слонова кост? Боже, ами гърдите й, с влудяващите го коралови зърна?

Пръстите му се стегнаха от избухналия нов пожар в слабините му.

Тя си пое дъх и изстена:

— Стига… моля те!

Ръцете му веднага се отпуснаха. Дявол да го вземе, какво му ставаше? Как успяваше така да го привлича? Фактът, че не успяваше да се контролира, отново го разгневи.

— Не се притеснявай, малката, това нищо не означава. Ти усети възбудата на мъж, който просто дълго време е бил в джунглата. Сега всяка уличница би ме довела до подобно състояние — каза той с подчертано безразличен тон.

Тя вдигна лице и синьозелените й очи, променливи като морето, го привлякоха неудържимо.

— Кой те подреди така? Някой ревнив любовник? Или съпруг, който те е изненадал с най-добрия си приятел? Да не би да е самият Ръксли, ядосан, че не усвояваш уроците му толкова бързо, колкото той иска — заговори той, като произнасяше думите натъртено и студено. Видя как тя пребледнява с всяка изречена от него дума.

И разбра, че това не му доставя никакво удоволствие. Напротив, почувства се още по-зле от гледката. Тя се отдръпна и се подпря на стената.

— Помня само, че беше мъж. Мъж като теб. Огромен, силен и просташки груб.

— Ще трябва да почистя раните ти, Синамон. Това ще… Ти ще се почувстваш…

Тя леко се олюля. Устните й несъзнателно се отпуснаха, а пръстите, с които се задържаше за стената, побеляха.

— Не се грижи за мен , Пейгън. По-добре се погрижи за себе си!

„Смела си, Синамон. Но вената на слепоочието ти сякаш ще се пръсне, а това говори, че всеки момент ще рухнеш на пода!“

От карболовата киселина щеше да я заболи още по-страшно.

Пейгън преглътна една ругатня и реши само да гледа и да чака. Даваше й не повече от половин минута.

Очите й се затвориха, миглите й се отпуснаха като златни ветрила над скулите й. Може би вече беше в без съзнание. Само на шията й кожата леко пулсираше.

Секундите отлитаха. Той безшумно се приближи до нея.

Двадесет секунди.

Пръстите й се отпуснаха. Миглите потрепнаха. Застанал достатъчно близо до нея, той все още долавяше едва чутото й дишане.

Десет…

Чакаше като хищник, дебнещ в храстите, готов за скок.

И когато дишането й рязко секна, а коленете й се подгънаха, той вече се навеждаше, за да я подхване — едната ръка около раменете й, а другата през кръста. Притегли я към себе си, без да обръща внимание на жарта, която го опари там, където едно от зърната й се, допря до гърдите му.

Цялото му тяло се разтресе.

— Аз не плача. Аз никога не плача — тя едва не бълнуваше, а широко отворените й очи горяха мрачни и предизвикателни.

След секунди главата й клюмна върху рамото му и косите й се обвиха около него като златна наметка.

Пейгън стенеше и се въртеше, разкъсван от пронизващите стомаха му ножове. Както и преди, там сякаш гореше пожар, но сега огънят му причиняваше непоносима болка.

— Тигър-сахиб?

Думите бяха произнесени тихо и несигурно.

— Какво, хиляди дяволи… — устните почувстваха прохладата на хининовата отвара, после горчивата течност потече към устата и гърлото му. Хинин, осъзна Пейгън. Гаден, но дяволски помага.

— Още малко, Тигър-сахиб — главата му бе повдигната от грижовни пръсти.

Мита, разбира се. Не жената-_Angrezi_ с огън в косите и ярост в очите. Мита — индийската красавица, чиито блестящи тъмнокафяви очи открито изразяваха любовта й към него.

Жена, която той никога не би докоснал, защото това би я наранило много по-силно, отколкото всичко преживяно в публичния дом в Лондон, откъдето я бе спасил.

Той изпи начумерен остатъка и се отпусна върху възглавницата. Смътно си даде сметка къде е — върху походното легло в малката колиба, която му служеше за канцелария… Спомни си как се довлече дотук предишната нощ, малко преди да го събори треската.