Кристина Скай - Рубинът

Пейгън едва забележимо се усмихна.

— Убеди ли се, че това облекло ми отива повече, отколкото на теб?

— На теб ли? Представянето ти на търга бе доста добро, мили мой Деверил. И все пак мисля, че цялото това перчене не ти помогна кой знае колко.

— Не ми е помогнало ли? — Пейгън изгледа раджата на Ранапур от глава до пети. — А на тебе помага ли ти?

Гостът му повдигна вежди.

— Разбира се! Между другото, споменах ли ти, че неотдавна преглеждах древни пергаменти, свързани с рубина. Персийски, санкритски и други. Честно казано, бяха доста интересни.

— Откак те помня, все се хвалиш, Индра.

Раджата леко се поклони към Пейгън.

— Настроението ми в момента е достатъчно добро, за да не обърна внимание на типичната ти английска безочливост. Да, текстовете наистина бяха много интересни… Във всички описания за „Окото на Шива“ се споменава за някакъв нисък мъж с тъмни очи и сбръчкано като биволска кожа лице, който се появявал винаги, когато камъкът е в опасност или е попаднал в ръцете на злото. Така е било още по времето на Александър Велики или може би на Великия Китайски хан. Любопитно, нали?

Пейгън присви очи и си спомни за тъмноокия шаман, който се бе промъкнал незабелязано в пещерата и ги бе освободил. След това не го видяха повече и Барет тогава се тревожеше, че може да е загинал по време на експлозията.

„Господи, нима е възможно да…“

Пейгън разтърси глава. Разбира се, че не бе възможно.

Весел детски смях прекъсна мрачните мисли на виконта. Баща му бе вдигнал детето на готвача и го бе качил върху раменете си на конче.

По устните му заигра тъжна усмивка.

— Херцогът е много променен, не намираш ли? Прости ли му вече неговата суровост в детството ти? Тогава той е мислел, че прави най-доброто за теб.

Пейгън дълго и замислено се вгледа в белокосия мъж преди да отговори. После само сви рамене.

— Опитвам се, Индра — погледът му се прехвърли върху русокосата жена, застанала до баща му и черните ониксови очи омекнаха. — С нейна помощ може и да успея.

— Тя е наистина изключителна жена. Дяволски съжалявам, че пътищата ни не се кръстосаха по-рано. Щях да я направя много щастлива.

Пейгън само се усмихна и поклати глава.

— Развратен егоист.

— Да, разбира се — раджата кимна с глава, сякаш да потвърди хапливата ирония. — Доколкото ми е известно, дължи се на кралската кръв, която тече във вените ми. Тя тече и в твоите — индиецът леко се усмихна, — братко!

Пейгън здраво стисна мраморния парапет.

— Аз… твой брат… Все още не мога да повярвам! Само ако можех да разбера със сигурност…

Раджата въздъхна и се загледа в зелените ливади, в разлюлените от вятъра липи.

— Моят народ никога не трябва да го научи, разбира се. Обикновено е много проницателен. Но не и в тоя случай, надявам се… Майка ти — нашата майка — много те обичаше, братко мой. Тя често говореше с баща ни за теб. Всъщност, за споровете им се знаеше доста в Zenana 21 21 Zenana — харем . Той искаше ти да останеш при него, но тя знаеше, че херцогът има по-голяма нужда от теб, въпреки че не желаеше да го покаже. Ти си бил заченат в последните месеци, когато е била при херцога, нали разбираш? Мисля, че и тя, и махараджата — баща ни — винаги са изпитвали дълбоки угризения заради това. И все пак, колелото на живота се върти, Деверил. Така е отредила съдбата.

Той се пресегна и улови няколко листенца черешов цвят, обрулени от вятъра.

— Те често се караха. Още от момче си спомням, че ги чувах как спорят. И винаги заради теб. Тя бе убедена, че за теб най-добре е да останеш с херцога и че един ден тя самата всичко ще ти обясни. — Очите на раджата за миг станаха нежни, пълни с обич. — Да, майка ни беше изключителна жена. Тя прекрасно знаеше как до лудост да разяри баща ни и миг преди да избухне, да овладее бурята. А след това го въртеше около пръста си. Мисля, че единственият път, когато я видях да губи самообладанието си, беше, когато му каза, че отива на юг, за да те открие и да те предупреди, че назрява Големия бунт.

Пръстите на Пейгън побеляха — толкова силно бе стиснал хладния, гладък мрамор.

— В дрехите си бе почти неузнаваема. Сега зная защо. И все още не мога да я разбера, Индра.

— Никой вече не може да разбере, защото нея я няма. Господи, колко много сме изпуснали…

— Какво толкова има за разбиране? Тя те обичаше, Деверил. И любовта я изправи пред този жесток избор. Кой си ти, че да поставяш под съмнение решенията й? Любовта ражда свои закони. Нима ти не би направил същото за тази, която обичаш?