Кристина Скай - Рубинът

— В това отношение има пълното ми разбиране. Много добре знам какво е, когато мозъкът ти е зает с размишления — каза дрезгаво Пейгън. Погледът му се насочи към кадифената кожа, която се подаваше над дантелената яка на роклята й.

Червеният колан, с който бе препасала кръста си, подчертаваше фината й талия. Фигурата й не се бе променила дори след трите раждания и шестте години семеен живот. А гърдите й! Господи, гърдите й бяха прекрасни, вълнуващо подчертани. Розовочервените им връхчета едва се скриваха под бялата коприна.

Пейгън стисна още по-здраво ръката й. Обля го познатата топлина. Напоследък бяха твърде заети.

„Прекалено заети“ , отсече той.

— Ела с мен! — изръмжа той и двамата се спуснаха по стъпалата на терасата.

Без да промълви нито дума, виконтът поведе усмихнатата си съпруга към малкото водопадче, което сам бе изградил в гората зад замъка. Пищна градина от лилии, рози и тропически храсти ограждаше малка зелена полянка.

Като полянката до Уиндхевън.

Барет я огледа изпитателно.

— Да се надявам, че наоколо няма тигри.

Пейгън вече разкопчаваше жилетката си.

— Нито един. Въпреки, че ако Джулиан се бе наложил, цялото имение вече би се превърнало в огромна менажерия.

Барет се усмихна.

— Ужасно е упорит . Няма как, нали трябва да прилича на баща си. — Синьо-зелените й очи заблестяха.

— Да, в момента виждам само един хищник. — Пръстите й леко разтвориха ризата му. — Ужасен, страшен хищник. Трябва много да се пазя от хищници. Дядо често ми го повтаряше…

Първото копче бе разкопчано. Следващото също…

Точно в този миг храстите в подножието на водопада се раздвижиха. От тях излезе побелял старец с очила. Той си мърмореше нещо под нос.

— Първият фактор трябва да е скоростта на вятъра. Винаги обаче трябва да се отчита и влиянието на теглото и плътността…

Кокалестите му пръсти се опитаха да пригладят рошавата коса, но от това безпорядъкът стана още по-голям.

Погледът на Пейгън стана болезнено напрегнат. Барет вече се галеше в разголената му гръд, без да подозира нищо.

Когато стигна до другия край на полянката, старецът спря и се почеса по главата.

— И все пак, керосинът би свършил добра работа. Ако добре изчислим количеството…

В същия миг зад гърба му се чу едва сдържан смях. Старецът се обърка и набръчканото му лице грейна в усмивка.

— А, ето ви и двамата. Извинявам се, май съм дошъл един ден по-рано. Или един ден по-късно… Как беше? Всъщност, няма значение. Трябва да говоря със Сефтън, нали разбирате. Имам нова идея, а той дяволски добре разбира от тези работи. За любител, разбира се.

Дядото на Барет внезапно се намръщи и присви очи, за да огледа по-внимателно двете фигури до басейна.

— Каните се да поплувате малко, така ли? Много е полезно за белите дробове и кръвообращението. Ако не се прекалява, разбира се. — Той внимателно се взря в Пейгън. — Поддържам я във форма, момчето ми. Винаги си е била малко цапната в главата, като майка си. Още едно дете — това й трябва. Ще се погрижиш за това, нали, Деверил?

След това умопомрачително заключение, Едуард Уинслоу им обърна гръб и бавно закуцука към къщата.

— Как не ми дойде наум? Ами да, разбира се, закалена стомана. Тя ще е най-подходящата. А за балона може би ще използваме промазан плат…

Само след секунди старецът изчезна зад хълма. Мърморенето му обаче все още се чуваше.

Пейгън въздъхна дълбоко с облекчение, а Барет избухна в смях.

— Ще се погрижиш за това, нали, Деверил? — повтори тя с треперещ глас — прекрасна имитация на гласа на дядо й.

Съпругът й тихо изръмжа, притисна я към себе си и зарови пръсти в косата й. С другата си ръка доближи меките и бедра до твърдата си като гранит, пулсираща мъжественост.

— Нима се съмняваш, Синамон? Аз съм много свиреп хищник. И винаги ще бъда такъв, когато плячката си ти. — Черните му очи сякаш галеха с поглед поруменялото й от щастие лице. — Наистина ли си щастлива, соколице моя? Наистина ли?

Усмивката бе единственият й отговор. Пръстите й леко разрошиха черните, къдрави косъмчета върху гърдите му.

Очите на Пейгън сякаш се запалиха.

— Следващата седмица заминаваме за Уиндхевън. Няма ли да съжаляваш, че напускаш Англия?

Барет внимателно обмисли отговора си.

— Предполагам, не. Но трябва да се грижиш през цялото време да не мисля за това, господарю мой. — Пръстите й вече галеха връхчето на зърното му.

Пейгън с мъка си поемаше дъх.

— Значи искаш да ти отвличам вниманието, така ли, хубавице моя? О, за Бога, аз прекрасно знам как да го правя. — Виконтът тихо изсумтя, взе съпругата си на ръце и я положи върху обраслия с папрати бряг. Обгърна ги сребристия облак на водните пръски. Въздухът ухаеше на цветя.