Кристина Скай: Рубинът

Пейгън стисна устни като си спомни колко близо бяха с Барет до смъртта в тунелите на пещерата.

— Аз не отричам, че си мъдър, Индра.

— Разбира се, че съм. А сега не търси повече обяснения, братко мой. Просто приеми дара от майка ни. И помни, че притежаваш още един, много рядък дар — погледът на раджата се прехвърли върху стройната жена, която се провираше през радостната гълчава от деца, прегръщаше едно, погалваше друго. Звънливият й смях се сливаше с техния.

Неочаквано едно височко петгодишно момченце се откъсна от групата и се хвърли в прегръдките й.

Майка му го погледна с любов и прокара пръстите си през гъстите, гарвановочерни къдрици. Само след секунди очите й потърсиха тези на съпруга й.

Искрящият, пълен с любов поглед, който Пейгън срещна само за миг, накара гърлото му да пресъхне, коленете му да се подкосяват и той се почувства най-гордият мъж на земята.

А чернокосото момченце, заченато сред праха на бълващата пепел и дим скала, се усмихна и весело махна на безумно влюбения си баща.

— Много е красива, братко мой — каза меко раджата.

— Да, наистина. Красива е. — Пейгън се усмихна и махна в отговор на сина си. После изведнъж повдигна едната си вежда. — Не знам защо си спомних, че ти май прекара повече време, отколкото беше необходимо, с нея в лабораторията, докато правехте опитите си. Опитваш се да съблазниш жена ми, така ли, мошенико!

— О, бих се опитал. Със сигурност бих се опитал, само да я бях срещнал преди теб — призна си раджата.

Пейгън хвърли бърз поглед към червенокосата красавица с царствена осанка, която току-що се бе появила на терасата.

Хелън изглеждаше великолепно, както винаги. Изваяната й фигура беше облечена в кадифе с цвят на сапфир, а над челото й грееше диадема със скъпоценни камъни и едно щраусово перо в средата.

— Мисля, че ръцете ти вече са пълни?

Раджата се усмихна.

— Може и да си прав, братко мой.

С царствено спокойствие индийският благородник направи няколко крачки встрани и пое ръката на Хелън, за да я целуне дълго и многозначително.

Тя му се усмихна и прошепна нещо. Раджата стисна силно ръката й и кимна.

Само след секунда те се обърнаха и уж безцелно започнаха да се разхождат по терасата. Пейгън обаче забеляза, че се отправят към стаите си в южното крило.

Виконтът се усмихна и поклати глава. Колко изненадващ и непредвидим бе животът! Всъщност едва сега бе започнал да се замисля, колко малко познава хората… и самия себе си.

В този миг той чу гласа, който бе очаквал през цялото време — звънлив смях и приятно за ухото шумолене на коприна.

Той се обърна.

Дъхът му спря, а сърцето му подскочи. И така ставаше всеки път, когато я погледнеше.

Тя бе по-красива сега, отколкото бе на двадесет години. Косата й свободно се спускаше върху раменете, а във великолепните й очи грееха синьо-зелени огньове.

Без да пророни дума, тя обгърна с ръце врата му и наведе лицето му към себе си, за да го целуне. В следващия миг Пейгън вече бе забравил задълбочените си философски размисли, бе забравил миналото си. Единствено от миналото помнеше, че я желае.

Устните й се разтвориха под неговите — топли и сочни, с вкус на горски ягоди.

Пейгън я придърпа към себе си. Толкова силно искаше в този момент всички да изчезнат и да я повали още тук, да потъне във влажната й упойваща нежност.

От устните на Барет се отрони звук — сладостна въздишка и гърлен, доволен смях.

— Ти си непоправим. Какво правиш?…

Тя се отдръпна и го изгледа с грейнали от радост очи. — Бузите й поруменяха. — Имаме гости , ако си разбрал.

— Да, разбира се. Децата на слугите. Баща ми ги подрусва на коленете си заедно с близнаците. Изумен съм как успя да постигнеш всичко това, Angrezi . Всичко надминава и най-смелите ми фантазии.

— Той наистина е толкова мил. След като веднъж се пречупи — прошепна съучастнически Барет.

— Да, но никой освен теб не бе успял да направи това.

— Джулиан може.

И двамата обърнаха погледите си към чернокосото момченце, което бе хванало стария херцог за ръката и го влачеше към басейна със златните рибки, за да му покаже най-новото си откритие.

— Да, той може — съгласи се Пейгън. — По-добре, отколкото аз. — Погледът му внезапно се съсредоточи. — Дядо ти ще дойде по-късно, нали?

— Точно навреме за обеда. Поне така обеща. Много мило от твоя страна да се сетиш за него, любов моя. Знам, че е труден. Понякога мисълта му е далече от нас. Но това е само защото постоянно преминава от един експеримент на друг.