Кристина Скай - Рубинът

Барет се усмихна и бавно смъкна бялата коприна от раменете си.

— Господи, Angrezi , ти си божествена! — това бе само див, дрезгав стон.

Русокосата жена отпусна главата си леко назад и прелъстително облиза сочните си устни.

— Тук, в една кутийка под водопада, съм оставила малко ягодки. Сигурно са се охладили. Бих искала да те нахраня, съпруже мой. — Очите й се премрежиха. — Със собствените си пръсти, разбира се.

Усмивката й бе урок по съблазнителност.

— Без корсет. Без корсаж. Без бельо. Както виждаш — добре си спомням строгите ти заповеди от джунглата.

— Да… Да, виждам — гърлото на Пейгън бе съвсем пресъхнало.

— Изглеждаш… Изглеждаш малко разочарован. Да не би да съм забравила нещо? — запита го тя с кокетна невинност и полегна върху буйната трева.

Напрежението в слабините на Пейгън вече напъваше да избухне. Той едва преглътна стона си, когато жена му бавно и спокойно свали лекото елече, което поддържаше гърдите й и златистата й кожа се разкри под нажежения му от желание и страст поглед.

— Ра… разочарован ли? — Пейгън трябваше да прочисти гърлото си. — О, аз съм очарован, прелъстителко! А ти, стихийо моя, не си забравила нищо ! И чудесно го знаеш.

След тези думи, изречени на един дъх, виконтът бръкна в джоба на захвърлената си жилетка, извади от него шепа искрящи скъпоценни камъни и посипа с тях копринената плът на жена си.

Дъхът на Барет спря.

Рубини, смарагди, сапфири заблестяха с всички цветове на дъгата. Сред тях обаче се открояваше едно изящно колие от перли, в средата на което грееше огромен, кървавочервен рубин, обкован с малки диаманти.

— Деверил, нали това не е…

— Да, любов моя, това наистина не е „Окото на Шива“. Този не е толкова голям за съжаление, но е далеч по-безопасен.

— Но ти… ти не трябваше да правиш това. Тези пари ще ти трябват за новите чаени насаждения. Много добре си спомням, че ти казах да не…

— Тихо, много говориш! Затвори си устата и ме остави да те любя!

Пейгън прекъсна думите й със страстна, упойваща целувка. Така той й позволи да почувства колко му е необходима, как и досега не престава да се учудва от радостта, която е внесла в живота му.

Да й признае, че никога не може да й се отплати.

В същия миг, без никакво предупреждение, той леко я отблъсна от себе си и здраво стисна раменете й. Лицето му стана сериозно.

— И да не съм чул повече за динамит. И без това вече вдигна във въздуха два парника и един железен резервоар. Последната експлозия за малко не те засипа.

Барет го погледна изпитателно под дългите си, кестеняви мигли.

— Разбира се, че ще престана, Тигър-_sahib_ — тя му се усмихна. В думите й прозвуча омайно примирение.

Пейгън я изгледа подозрително.

— Наистина ли ще престанеш !

— Ще направя както ми заповяда господарят. Бих искала да бъда най-покорната съпруга на земята.

Барет се усмихна загадъчно, леко погали бедрата на съпруга си и посегна към брича му.

— С какво пак сте се захванали с дядо ти, лудетино? — запита я Пейгън с дълбока, страдалческа въздишка.

— О, нима съм забравила да ти кажа? Тези дни се занимаваме с един нов проект, много по-мощен от експлозивите. Става дума за балон, задвижван с топлина, който ще се управлява от парна турбина. Нали се досещаш? Дядо си мисли, че…

Очите на Пейгън започнаха да мятат искри.

— Достатъчно ! Ще си счупиш врата с тези безумни проекти. Откакто сме пристигнали в Бродмур, се опитвам да…

— Да направиш какво?… — гласът на Барет бе странно напрегнат.

— Да ти дам време за себе си, Angrezi . Да не живея от джоба ти. Да ти дам така жадуваната от теб независимост. За Бога, трябва да сложим край на всичко това. Искам да ти докаже, че има и други неща, далеч по-силни от разни летящи балони и експлозиви.

— Така ли? — намекът й трябваше да го предизвика и тя постигна точно това.

Гласът му вече бе опасно дрезгав.

— Неща много по-мощни от…

Пейгън отмести с език един смарагд и два сапфира от златистата й кожа и захапа едното непослушно зърно, което моментално настръхна под устните му.

„Да, тя наистина е по-прекрасна и от най-красивия скъпоценен камък“ , помисли си смътно той.

— Е… все пак те са и по-безопасни — едва прошепна Барет, защото дъхът й спря, когато загрубелите пръсти на съпруга й се плъзнаха по бедрата й.

— За разлика от тебе, палавнице — подразни другото й зърно. То също така покорно се сви.

От гърлото й излезе тих, задавен вик. Очите на Пейгън победоносно горяха.