Кристина Скай - Рубинът

— Забрави за ръката ми! Изтезанието, на което ти ме подлагаш сега, любов моя, е стократно по-голямо. Ако не ме съжалиш, сигурно ще се взривя като скалата и…

В следващия миг роклята на Барет се свлече от раменете й и пред очите на Пейгън заблестя ослепителната гледка на бялата като слонова кост плът.

— Толкова си красива, соколице! Барет, наистина ли си сигурна? За света, в който си живяла досега, аз съм чужденец. Аз не съм възпитан и благонравен. Още отдавна съм отхвърлил морала, за който бленуват изисканите английски джентълмени. Сигурна ли си, че…

Барет сложи пръсти върху устните му. Другата й ръка отметна черната превръзка. С премрежени от сълзи очи, тя започна да целува погрознялата от белези кожа около окото му.

Сякаш дори белезите ставаха красиви, поемаха силата на нейната любов и се превръщаха в знаци за достойни сражения, в знаци, които заслужават дълбока почит и гордост.

Огънят прободе като нож слабините на Пейгън.

— За Бога, Angrezi . Стига толкова или ще…

Смарагдовите й очи блестяха под дъгата на меднорусите й вежди.

— Докога смяташ да говорим, милорд Сент Сир? Досега съм чувала само приказки за вълшебните сили, които дарявал рубинът. Нима не мога и аз, простосмъртната жена, да опитам от тези вълшебства?

Пейгън я искаше повече от всичко. Не си бе представял, че така силно може да пожелае жена. Той я искаше повече от живота си дори. Все още обаче миналото му го тормозеше, държеше го в плен.

Този път Барет не изчака отговора му. Слабата й ръка се плъзна към слабините му и бавно започна да разкопчава брича.

И след секунда дланта й се изпълни с горещата твърдост на неговата мъжественост. Сега той бе безразсъден, възбуден до крайност мъж.

Тя бе безразсъдна, страстна до крайност жена.

Без всякакви задръжки. Без угризения. Тъмните сенки от миналото й вече бяха изпепелени от огъня в очите на Пейгън.

Сега между тях беше само любовта.

Барет бе негова , сега и завинаги, и никакъв рубин не бе необходим, за да го потвърди.

Тя му се отдаваше без думи. Всяка ласка на търсещите й пръсти, всяка нежна целувка върху сребристата плетеница от белези около окото му за Пейгън бе като заклинание за верността й.

И той повярва. Нищо в мрачния му, изпълнен с мъка и неправда живот досега не бе го подготвило да вярва в любовта. Сега обаче, през месеците, в които бяха заедно, той бе започнал да се учи да вярва — в нея, в себе си. За първи път се бе опитал да погледне в бъдещето си и да мечтае, че то може един ден да бъде тяхно .

Бъдеще, в което имаше сънливи детски личица и пухкави, протегнати ръчички.

Господи, той копнееше за всичко това! Пейгън вече си представяше как ще сияе лицето на Барет, когато кърми първата им рожба.

Но той щеше да я дарява непрекъснато. Щеше да я обсипе със сапфири и рубини, щеше да излее върху нея цялата си сила и любов, докато мрачните страници на миналото й се заличат завинаги.

Но се оказа, че не му е необходимо толкова време, за да изпълни всичко това. Разбра го, когато грабна бедрата й. Когато с любов я положи под себе си и я изпълни, а тя започна да се извива под него и от устните й се ронеха сладостни стонове.

Господи, това бе съвършенството! Тя бе съвършенство!

Първият му тласък накара Барет да се извие като лък, да си поеме дъх, забравила опасности и болки.

При втория потрепери и промълви името му.

При третия вече бе обвила дългите си крака около кръста му и се напрягаше да го задържи дълбоко в себе си — горещ и пулсиращ.

— Пейгън, недей! Аз…

Протестът й закъсня. В следващия миг я изпълни сладостна забрава. Душата й се разпиля като стотици искрящи скъпоценни камъчета, много по-ярки от кристалите, огрявани от факлите в тунелите.

Пейгън продължаваше да бъде над нея, притискаше я към себе си, изпиваше въздишката преди да е напуснала устните й. Очите му горяха от наслада и тържество.

Когато най-после съзнанието й се върна, тя успя предизвикателно да се разсмее.

— Ако не се лъжа, за да се направи бебе е необходимо много повече от това, любими мой.

Барет се размърда под него и още по-дълбоко го пое в утробата си.

Пейгън притвори очи. Тя се движеше с кадифено нежни тласъци. Той изстена. Беше сигурен, че всеки миг ще избухне. А беше имал желанието малко да изчака, да изживее още веднъж насладата.

Виконтът се опита да се изплъзне от топлия, влажен рай. Лицето му бе опънато от напрежение.

— Спри, Angrezi ! Спри да се движиш или ще…

Но тя не спря.