Кристина Скай - Рубинът

Барет знаеше защо. Защото обратното би означавало, че те самите не са по-добри от злото, срещу което се борят. Именно тази бе причината, поради която тя не го спря, въпреки че сърцето й стенеше и сълзи се стичаха но бузите й. Побързай, любов моя , викаше го сърцето й. Толкова малко време имаме.

След секунди Пейгън бе до нея, сграбчи ръката й и я повлече към изхода на тунела.

Малки капчици пот оросиха челото на Барет. Тя още от дете беше свикнала с експлозиви — винаги наблюдаваше отблизо експериментите на дядо си. Няколко пъти дори сама бе поставяла и взривявала заряди под зоркото око на дядо си, разбира се.

Никога обаче не бе подозирала, че ще й се наложи да изживее безмилостната им заплаха.

Сега тя с мъка вървеше напред и за да потисне страха си, се мъчеше да съсредоточи мисълта си върху топлите пръсти, които стискаха ръката й, върху тялото, толкова близо до нейното.

Каменния под стана по-равен. Те започнаха да тичат. Насреща им постоянно се препречваха нови и нови тунели, докато най-накрая пред тях проблесна светлина и Барет усети свежия дъх на цветя.

Бяха наближили входа!

На следващия завой ги заля златистата светлина на самотна факла. Съвсем близо до тях падаше бялата пелена на водопада.

— Бързо! — извика Пейгън и я дръпна напред.

В този миг от пещерата излезе висок мъж с бели коси и разкривено кокалесто лице.

— Все пак успяхте да се измъкнете… — гласът му бе неестествено монотонен.

Пейгън блъсна Барет пред себе си.

— Планината ще избухне всеки момент, Адриан.

Трябва да излезеш оттук!

Кафявите очи на Хедли блестяха със странна светлина.

— Не без „Окото на Шива“.

Той бавно свали пушката си и я насочи към гърдите на Пейгън.

— Забрави за рубина, Адриан! Всичко е свършено. Остави го на мира или той ще те унищожи.

— Съжалявам, приятелю. Ти притежаваш много други неща — неща, които никога не могат да бъдат мои. За мен съществува само рубинът и той трябва да бъде мой!

— Камъкът носи зло! Той ще те унищожи, така както е унищожил всеки, който го е притежавал досега.

— През цялото време на обсадата на Канпур си мечтаех за него — гласът на полковника бе нисък, безизразен. — Рубинът беше единственото светло нещо сред целия този ужас. Съжалявам, Дев, но трябва да ти призная, че всъщност аз не избягах тогава. Нана-_sahib_ ме пусна. За сведенията, които му дадох, нали разбираш?

Пейгън преглътна.

— Не искам да повярвам!

— Нима все още не разбираш? Аз вървях след теб, когато тръгна през джунглата. Нана-_sahib_ искаше да бъде сигурен, че никой няма да избяга, за да разкаже на англичаните какво е направил. За нещастие, майка ти ме забеляза. Грешката беше нейна. Тя си помисли, че съм от твоите хора. Съжалявам, но трябваше да я убия. Тя можеше да извика, да провали всичко. Сега вече разбираш, нали?!

В очите му се четеше молба. Приличаше на момче, направило пакост.

Барет почувства как тялото на Пейгън се изпълва с ярост.

— Ти, копеле!…

Хедли продължи, сякаш нищо не е чул:

— Ти, всъщност, никога не успя да я опознаеш, нали? Тя бе също англичанка, но облече сари, след като отдаде сърцето си на някакъв проклет индиец от Севера. Той е твоят баща, а не херцогът. Горкият стар глупак я изхвърли, разбира се, но чак след като те роди, защото херцогът искаше да има наследник повече от всичко друго на света. От Нана-_sahib_ знам, че тя никога не е могла да те забрави. И въпреки че е обичала неверния си съпруг, тя е рискувала всичко, за да се върне при теб под прикритието на индийска дойка. Трябвало е да те види за последен път, да те предупреди, че бунтът наближава…

Пръстите на Пейгън се вкопчиха в китката на Барет.

— Не… това не може да е истина!

— Истина е. Ще научиш всички подробности, ако…

— Стига толкова, Адриан! — изрева Пейгън. — Не вярвам нито на една твоя дума!

— Раджата знае. Раджата на Ранапур. Попитай го!

Барет стисна ръката на Пейгън.

— Трябва… трябва да тръгваме, Пейгън. Експлозивът ще избухне всеки миг.

— Права е, Адриан. Трябва да се махнеш оттук. Остави проклетия рубин при Ръксли. Там, където му е мястото.

Побелелият мъж само поклати глава.

— Къде е той?

— Беше в Ръксли.

Хедли вече бе изчезнал. Стопи се в мрака на тунела.

— Сбогом, стари приятелю! — прошепна Пейгън.

Тогава те се обърнаха и се гмурнаха в сребристото сияние на падащата, осветена от звездите, вода. Зад себе си Барет отново чу трополене на ботуши по каменния под, последвано от кресливото ехо на ругатните на Ръксли.