Кристина Скай - Рубинът

Ръксли успя само да изсъска от ярост.

— Ще съжаляваш За тези думи, Сент Сир! Дяволски ще съжаляваш!

Барет видя ужасена как съпругът й стъпва с ботуша си върху окървавената ръка на Пейгън. Той дори не изстена. Само лицето му сякаш замръзна и челото му се ороси от пот.

„Няма време…“ , мислеше си тя, парализирана от страх.

В същия миг почувства как някой съвсем леко докосва ръцете й. Барет се обърна назад и изумена видя клекналия до нея индиец, който внимателно разхлабва ремъците.

Дрехите му бяха същите, но лицето… Този беше по-възрастен, кожата на лицето му бе сбръчкана, а пръстите му бяха силни, но изящни. Той й направи знак да мълчи и изчезна в полумрака на пещерата.

Кой бе той? Защо я освободи?

В другия край на залата Ръксли се изсмя кресливо.

— Няма да говориш, така ли? Няма да се молиш за живота си? Е, след малко може би ще промениш решението си, като видиш какви изненади съм приготвил за сладката си малка женичка.

Барет смътно забеляза как индиецът се придвижва към Пейгън, защитен от тъмнината. В сърцето й загоря искрица надежда.

Тя разбра, че трябва да отклони вниманието на съпруга си.

— Ти винаги си бил едно фукливо нищожество, Джеймс Ръксли. Винаги си се хвалил с нещата, които смяташ да направиш и никога не си успявал. Само ако знаеш, колко си жалък! — тя се изсмя подигравателно. — Защо не опиташ възможностите на камъка, а? Или се страхуваш, любими съпруже? Страхуваш се, че даже магията няма да помогне на изродено и безсилно същество като теб!

Барет подбираше внимателно думите, които най-бързо биха разпалили яростта му.

В продължение на няколко мъчителни месеци тя бе наблюдавала всичките степени на гнева му и знаеше какво най-силно го разпалва. Синините вече бяха изчезнали от тялото й, но спомените оставаха болезнено впити в съзнанието й, сякаш всичко се бе случило вчера.

С ъгълчето на окото си тя продължаваше да наблюдава мургавия мъж, който бавно приближаваше Пейгън. Барет отметна назад косата си и прониза Ръксли с подигравателния си поглед.

— Нима наистина повярва, че съм загубила паметта си? — изсмя се презрително тя. — Поредното доказателство, че си глупак, Джеймс. Да, това беше преструвка, разбира се. Роля, с която да си спечеля място в сърцето на красивия виконт. И успях, както виждаш. — Тя направи кратка пауза, за да навлажни пресъхналите си от напрежение устни. — Мога да те уверя, че си струваше усилията. Деверил е десет пъти повече мъж от теб — от това, което си сега или пък което си мислиш, че някога ще бъдеш!

Хапливият присмех попадна право в целта.

Ръксли изрева и се втурна към нея. Впи нокти в косата й. Главата й се замая от болка.

Очите му горяха обезумели. Той се наведе още по-близо.

— Искаш ли да проверим, скъпа? Още сега, а? — Ръксли се изсмя, разголи гърдите й и жестоко притисна рубина в кожата й. Другата му ръка вече разкопчаваше копчетата на бричовете му.

Барет едва си поемаше дъх. Спомените връхлетяха отгоре й с цялата си жестокост. Сега обаче тя имаше сили да ги понесе. Това бе единствената й възможност да спаси любимия си. Тя се усмихна злорадо на Ръксли.

— Нима наистина вярваш, че камъкът ще ти помогне, Джеймс? Нищо друго не може, така ли? Господи, та ти си оставаш същия наивен глупак. С тази разлика, че сега ти е хрумнало сам да убиваш, за да осъществиш безумните си фантазии.

Лицето на Ръксли бе мъртвешки бледо, той дишаше учестено и мъчително.

— Разбира се, „Окото на Шива“ ще ми помогне. Той е моят пазител, моят сигурен помощник. Той ще изпълни молбата ми, кучко!

Барет усещаше, че той вече се опитва да свали панталоните си и едва сподави стона си. Сега той наистина бе обезумял. Пръстите му се впиваха жестоко, притискаха камъка към гърдите й, към корема й… Барет почувства стария сковаващ страх, почувства ужасът да я задушава.

Не, Господи! Тя не можеше да понесе всичко това! Не и сега, когато вече знаеше колко чиста и прекрасна е любовта между мъжа и жената!…

Тя чу как Ръксли тихо изсъска, после усети шумолене на плат около бедрата си и разбра, че той се е разголил. Барет стисна очи, опитвайки се да не мисли за това, което ще последва…

Господи! Извитите като нокти на граблива птица пръсти! Жестокото напрягане, неизбежната ярост!… И после болката! Унижението!…

Тялото й се затресе от отвращение и ненавист.

— Н-неее! Не… Не мога…

Изведнъж омразното тяло се свлече пред нея.

В просъница Барет видя как пред очите й се изправя окървавената фигура на Пейгън. Той вдигна Ръксли и го запрати към дъното на пещерата.