Кристина Скай - Рубинът

— Повече няма да я докоснеш, гадно копеле! Сега тя е моя, чуваш ли? Спасих я от теб! Само да си посмял дори да я погледнеш, в същата минута ще я направя вдовица!

Ръксли се свлече на пода. Ръката му трескаво се опитваше да извади нещо от джоба на сакото му.

Само след миг Пейгън я сграбчи и извади скрития револвер.

— Трябваше да се досетя. Змията си остава змия.

Пребледняла от страх, Барет наблюдаваше как двамата мъже се борят за оръжието. Очите й разтревожено различиха признаците на изтощение у Пейгън. Сигурно е от загубата на кръв. А и Бог знае на какви мъчения го е подлагал Ръксли, помисли си тя.

Внезапно Барет почувства нечия ръка върху рамото си. Зад нея стоеше слабият индиец и й правеше знаци да го последва. Тя поклати отрицателно глава. Не можеше да тръгне преди Пейгън да е в безопасност.

— Тигъра ще бъде защитен, не се страхувай, жена с очи като зората. Ти обаче трябва веднага да тръгваш. Чувам, че земята бучи. Приятелката ти вече приготвя дяволския огън.

— Но как…

— Няма време. Тръгвай или ще стане твърде късно за всички.

Барет се двоумеше, разкъсвана между сигурността, която й внушаваха спокойните, тъмни като шоколад очи на индиеца и желанието да остане с Пейгън. И все пак, този странен човек я бе спасил вече веднъж. Сега тя му вярваше.

— Добре, но ако той не излезе до пет минути, ще се върна при него.

— Ако Тигъра не излезе до пет минути, никога няма да излезе. Нито пък ние — белите зъби блеснаха в тъмнината. — Не се бави.

Барет отново почувства, че я обзема истерия. Нима целият свят бе обезумял?!

Слабите пръсти на индиеца хванаха ръката й и я повлякоха към тунела. Студен въздух лъхна лицето й и тя потрепери. Факлите бяха изгаснали от предишните взривове и те не виждаха нищо пред краката си. Барет се запрепъва.

— Сега накъде?

Никакъв отговор.

Тя се озърна, но напразно. Около нея имаше единствено мрак и леденостуден, влажен въздух.

Внезапно нечии космати, топли пръсти се вкопчиха в полата й и се опитаха да хванат китката й.

— Меджик! Господи, как си дошла дотук?!

Маймунката избърбори нещо и започна да я дърпа напред.

— Мога само да се надявам, че знаеш къде ме водиш — промърмори Барет.

Последните звуци, които чу откъм пещерата, докато Меджик я дърпаше напред в мрака, бяха зверският рев на Ръксли и шум от падащо на земята тяло. Барет мрачно се усмихна и стисна още по-здраво ръката на Меджик.

Макар и трудно, те продължиха напред в тъмния тунел.

Само след секунди каменният под под краката им потрепери. Последва го тътенът на поредния експлозив. От стените на тунела се откъртиха късове скали.

Вълната на взрива ги залепи за стената. Меджик се сви в прегръдките й. Малкото животинче трепереше от страх.

— Не се страхувай, малка моя! Този взрив само трябваше да го уплаши. Но следващият… Господи, следващият…

В същия миг Барет чу трополене на ботуши, което бързо ги приближаваше.

— Ръксли?!

Не, тя не искаше да повярва!

Барет чакаше. Дъхът й бе спрял, тялото й се вцепени. Тропотът приближаваше. Звукът се блъскаше в каменните сводове на пещерата и ехото му отговаряше.

След миг дочу тих и нежен глас:

— Angrezi !

Дъхът излетя през устните й.

— Пейгън! Благодаря ти, Господи!

Отново силната прегръдка на топлите, любещи ръце, отново горещите жадни устни…

Но само за секунди. Все още ги грозеше опасност.

— Той… ти…

— Дали го убих? Не, за съжаление. Оказа се, че не мога да убия дори такава презряна твар като Джеймс Ръксли. Падна и удари главата си. Няма да ти причини повече болка, Синамон! Заклевам се! Но къде е шаманът? Той ли те освободи? Никога не съм предполагал…

Барет го прекъсна.

— Няма време, любов моя. Трябва да се махаме оттук.

Пребледняла от страх, тя сграбчи ръката му и го повлече след Меджик.

— Предишните експлозии бяха само предупреждение. Следващият ще взриви планината.

Пейгън ахна.

— Нима съединението на дядо ти наистина има такава разрушителна сила? Сега разбирам защо Ръксли толкова искаше формулата. И колко беше права, че не му я каза.

— Да, така е, повярвай ми — мрачно отговори Барет.

Пейгън внезапно стисна ръката й.

— Ще се върна да го измъкна.

— Нямаме никакво време! Може би тече последната минута! Най-много две! А може би е по-малко от минута, ако не съм изчислила съвсем прецизно.

Пейгън нищо не каза, само се обърна и изчезна в пещерата. Барет почувства, че сърцето й болезнено се сви. Господи, защо винаги ни поставяш пред толкова труден избор? Защо Пейгън не остави злото да загине от собствените си пъклени кроежи?