Кристина Скай - Рубинът

— Да, но аз не съм англичанин, Angrezi . Аз се придържам към съвсем различни норми на поведение. Това не те ли кара да размислиш? — сега гласът му прозвуча суров и сериозен.

— Да не искаш да кажеш, че съжаляваш за предложението си, грубиян такъв? Тогава те предупреждавам, че няма да се отървеш толкова лесно от мен. Ти ме отвлече, измъчи ме и ме обезчести по най-позорен начин. Сега вече си длъжен да ме вземеш!

Барет зарови глава в горещите му гърди. Дъхът на Пейгън спря.

— Наистина ли го искаш, соколице. Трябва да знаеш, преди…

— Колко пъти трябва да те прелъстява една жена, за да се досетиш? Разбира се, че искам! — Барет подчерта думите си със страстна въздишка. — И ако някога ти хрумне да се отървеш от мен, заклевам се, че следващия си експлозив ще сложа в мазето на огромната ти къща и ще вдигна във въздуха всичко чак до Коломбо.

Пейгън сграбчи в желязна прегръдка коприненото й тяло.

— Сигурна ли… сигурна ли си, Синамон? Не те ли смущава миналото ми, че… че съм…

— Че си нахален и направо непоправим… — очите й блестяха с подозрителна влажност. — Целуни ме и ще ти покажа какво заслужаваш, дяволе!

Пейгън бавно наведе глава.

„Нима все още се колебае?“ — запита се Барет.

Тя хвана лицето му и плъзна езика си между устните му, за да навлезе дълбоко в топлината на устата му. Той изстена и сякаш се отвори под ласките й. Устните й го дразнеха, предизвикваха, примамваха и пак светкавично се отдръпваха. Пейгън трепереше от възбуда.

В същия миг ръцете му трескаво започнаха да мачкат гърдите й и те веднага се втвърдиха под загрубелите му длани.

— Господи, Пейгън… какво правиш? — измърмори Барет, почувствала как желанието я залива на горещи мощни талази.

— Древна индийска тайна, Angrezi . Нали разбираш, магията си има своя формула, свое заклинание, свое потайно вълшебно място.

Барет повдигна вежди.

— Тук, в калта? Сега, когато дрехите ти са разкъсани, а главата ти тежи? Изглежда си намислил много странна магия?

— О, само че май съм забравил основната съставка — очите на Пейгън горяха като въглени.

— Нитроглицерин ли? — гласът й бе само тихо мъркане.

— Нещо също толкова силно. Скоро ще го усетиш…

Барет потрепери от страстта, с която погледът му я изгаряше, от бесния ритъм на сърцето му, долепено до нейното.

— Винаги има ефект. Винаги, когато две сърца се слеят в едно, както се сляха нашите, Синамон. Още от мига, в който те видях да трепериш на снега. Сега ще дойдеш ли с мен? Ще ми позволиш ли да ти покажа всичко, което исках тогава?

Барет внезапно се отдръпна.

— Какво има, любов моя?

— Аз… — тя притисна лице до гърдите му и от очите й рукнаха горещи сълзи.

Пейгън повдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— Angrezi ! Не ми се дърпай точно сега! — очите й почти не го виждаха.

— Ти… ти ще забравиш за… за Ръксли, нали… За тези… когато…

— По дяволите! Забрави за Джеймс Ръксли! Случилото се между вас не означава нищо за мен, Синамон. То не ме тревожи повече, отколкото мъглата, която обвива чаените ми полета или пък светкавицата, която пронизва нощното небе преди да настъпи сезонът на мусоните.

Барет подсмъркна.

— Но той ти беше враг. Ръксли се опита да…

Пейгън я прекъсна с едно изръмжаване, което много приличаше на любовна покана. Устните му се прилепиха към нейните и той пое сладостната топлина на устата й.

После бавно я повали върху обсипаните с роса папрати, за да я стопли с горещината на желанието си и с огъня на любовта си. Устните му търсеха нейните, бедрата му притискаха бедрата й до мига, в който Барет осъзна, че миналото се е стопило безследно, че й е останало само сърце, и то в този момент се разтваря като събудена от пролетта уханна розова пъпка.

Високо над тях утринната светлина вече си проправяше път над планинските върхове, но влюбените не я забелязваха. Потънали в блаженство, те едва забелязваха заобикалящия ги свят. Сега те бяха само мъж и жена, слети в едно. Тайните вече бяха споделени, старите страхове бяха изчезнали. Останало бе само желанието. То изпълваше разума и душата им. Всеки следващ допир ги лекуваше, всеки поглед им вливаше сили. Душите им сякаш се раждаха отново — зачатие на благословената хармония на любовта.

— Моля те, в името на Шива, Синамон, моля те — вземи ме, докосни ме! Още по-близо… О, Господи!

— Но ръката ти, Пейгън, ранените ти пръсти! — Барет потрепери от болка, когато видя подутата разкъсана кожа, наранена от ботушите на Ранд и Ръксли.