Кристина Скай - Рубинът

По бузите на Барет избиха две яркочервени петна. Те единствени оцветяваха бялото й като платно лице.

Напоследък гордостта се бе превърнала в спасение за нея. В началото това бе само инстинкт, но сега вече бе много, много повече.

Сега гордостта й се опираше върху увереност. Поредицата от бистри образи я върна десетина години назад, когато бе ударила нахалния Джеми Уерентън за това, че бе нарекъл дядо й „плиткоумен стар безделник, който има повече косми на главата си, отколкото мозък“.

Барет си пое дълбоко дъх. Сега тя тържествуваше, че си е възвърнала топлите спомени от детството. Нищо, че в това детство освен радост, имаше и много горчивина…

Дългите години самота в колежа. Тя никога не успя да се пригоди към лекомислието и празнодумството на връстничките си от Брайтън.

После си спомни за дядо си, който бе дошъл да си я прибере от крепостта на благоприличието и реда, каквато бе за нея училището в Кент. Бяха я изпратили там след смъртта на родителите й.

Да. Барет си спомняше всичко това. И въпреки че спомените й причиняваха болка, тя ги извикваше един по един, все по-близко до себе си, вглеждаше се отдел но във всеки и го поставяше на мястото му дълбоко в сърцето си. В мига, в който късчето се оказваше там, тя потреперваше от болка, но радостта и мъката се слива ха в едно — в самочувствието, че вече знаеше всичко за себе си.

Барет бе горда . Всички от рода Уинслоу бяха горди.

Донякъде гордостта й я бе забъркала в тази каша. Но не само нея. И дядо й.

Предчувствието за грозящата ги опасност отново се върна и я накара да потрепери.

Все пак, Барет знаеше, че докато тя е тук, дядо й е в безопасност. Сигурна беше, че е така. Сега, когато вече бе подредила отново всичко, когато пренави обърканото кълбо на спомените си, тя разбра защо миналото й бе най-добре пазената й тайна.

Англичанката здраво стисна ръце в скута си. Ако в момента пред нея стоеше само полковникът и продължаваше да я гледа с напрегната загриженост, тя би проговорила. Но не и пред мъжа с каменното лице.

На него тя не дължеше никакви обяснения.

— Чакаме ви, мис Браун… ъ-ъ-ъ… Уинслоу — гласът на Пейгън бе подчертано подигравателен.

Барет вдигна брадичка.

— Ще бъдете ли така любезен да ми налеете чаша шери, полковник.

— Разбира се, мила — Хедли се надигна объркан. Само за секунди той подаде в ледените й ръце пълна чаша с кехлибарената сгряваща течност.

— Господи, та вие сте замръзнала. Да, точно шери ви трябва. Пийнете, ще ви стопли.

Барет го послуша. Алкохолът премина през тялото и като хладен пламък — едновременно я пареше и успокояваше.

Прочисти гърлото си, без да отделя поглед от чашата. Когато най-накрая заговори, гласът й прозвуча малко глух, но овладян.

— Имаше дни в онази воняща стая, когато предпочитах да ме убият, разбирате ли? Знам, че самоубийството е смъртен грях, но бях готова да сторя дори това защото грехът да живея ми се струваше по-страшен . Непрестанен мрак. Непрестанен тътен и плискане на морски вълни. Очи, които непрекъснато надничат през шпионката — гласът на жената стана суров. — Веднъж се опитах да го ударя. Извадих един от обръчите на корсета си и се скрих зад вратата. Тогава чух, че стъпките спират пред вратата и малкото прозорче се отваря, за да ми подаде храната — ако вкисналата супа и мухлясалият хляб можеха изобщо да се нарекат храна. Той отново погледна отвора и аз наврях стоманения обръч.

Барет се вгледа в нощта.

— Той изкрещя. Нарече ме с ужасни имена и предполагам, че ги заслужавах. После ме биха. Беше… много неприятно — гласът й бе равен, монотонен — Разбира се, те не бяха глупаци. Никога не ме удряха на голо и гледаха да не оставят белези. Синините се разнасяха за седмица. За тях беше много важно как ще изглеждам, нали се досещате. Накрая обаче решиха, че ще е по-изгодно да ме… бележат . Така подозренията му щяха да намалеят.

Барет смътно дочу груба псувня от другия край на стаята, но не отдели погледа си от мрака, потънала дълбоко в спомените си.

— Нямаше как да им се противопоставя. Нямах никаква надежда за бягство — бяхме в открито море. Всеки ден, всяка секунда дори, бяха истински ад. По едно време престанах да се храня — тогава разбрах, че слагат в супата някакво упойващо вещество. — Очите й безцелно се взираха в нощното небе. — После ми обясниха с най-малки подробности какво ще се случи, ако още веднъж проявя непокорство.

Лицето й се бе превърнало в мъртвешка маска. На фона й се открояваха единствено синьо-зелените бездънни езера на очите й.