Кристина Скай - Рубинът

Барет прокара замислено пръст по ръба на кристалната чаша.

— Все още бях решена да не им се давам. Даже на следващия ден се опитах да избягам. Престорих се на болна и се промъкнах през отворената врата. — Пръстите й за миг замръзнаха. — После… е, нека просто кажем, че удържаха на думата си. След това… Повече не се опитах да бягам.

Лицето на Пейгън бе сковано и беше страшно за гледане. Пръстите му се вкопчиха в стола. Искаше му се да изкрещи, да я накара да млъкне, да избяга от стаята.

Искаше му се да я притисне към себе си, да я утеши, да изгони от паметта й всеки зловещ спомен. Завинаги…

Но не го направи. Пейгън бе достатъчно мъдър, за да знае, че в момента тя трябваше да говори — за нейното успокоение.

А той — той трябваше да я слуша.

— Героизмът е много изтъркана характеристика — прекъсна я рязко той. — Особено когато има подобни наказания.

Гласът му като че ли изпълзя от сенките на мрака. Той й подейства като удар. Тя видимо се стресна. Червените петна отново избиха по страните й. Тя се изсмя ниско и гърлено.

— Едно поне е сигурно. Аз не съм героиня. Защото им се подчиних. Съгласих се, нали разбирате? Съгласих се да направя всичко, което ми заповядат.

Барет се обърна. Огромните й, блестящи от неизплаканите сълзи очи, се взряха в Пейгън.

— Всичко беше замислено точно така, както ти предполагаше. Естествено! Аз бях доведена на твоя плаж, заради теб , Пейгън. За да те прелъстя. За да те вкарам в капан. За да открия скапания ти рубин и скривалището му. — Гласът й внезапно стана креслив нервен и накъсан. — И Господ да ми помагаше, ако не си бях ударила главата, докато се опитвах да избягам ако не бях из… изгубила паметта си. Тогава щях да направя в… всичко, което искаха!

Пейгън усети истерията в гласа й и цялото му същество искаше да я спре. Отново не го направи. Трябваше да научи всичко. Спомените й щяха да се превърнат в гнойни язви, ако не се освободеше от тях още сега.

— Е, и? — подкани я той.

Тонът му бе хладен и леко подигравателен. Това щеше да я разяри и така да й помогне да се овладее Той го знаеше. Знаеше също, че само гневът щеше да й помогне да продължи да говори.

— Не ни разочаровайте! Смятате да спрете толкова трогателната си история, мис Уинслоу. Точно сега когато започна да става интересна!

Барет потрепери, сякаш я бе ударил. Червените петна се разпростряха по раменете и гърдите й. Тя толкова здраво стисна чашата, че побелелите й пръсти почти се сляха с кристалното стъкло.

— Сега обаче, ми се иска да си бях спомнила , милорд. Такъв като теб заслужава добре да му бъде смачкан фасонът и да бъде принуден да сърба попарата, която сам е надробил. — Очите й блестяха като леденостудени сапфири. — Мисля, че тази задача дори би ми била приятна. Защо трябва аз да имам съвест, щом като ти изобщо нямаш такава!

Барет повдигна чашата си в подигравателна наздравица, доближи я до устните си и я изпи до дъно.

Лицето на Пейгън оставаше непроницаемо. Той невъзмутимо махна някакво мъхче от ръкава на фрака си.

— Приятно ми е да го чуя, мила. А сега, ако обичате, да оставим настрана тези досадни празнословия за съвест и морал. Продължавайте, историята ви е много увлекателна и трябва да я довършите.

Барет го стрелна с поглед?

— А нима мислите, че не съм свършила? Мисля, че се изразих пределно ясно. Така ли е, полковник Хедли? — очите й не се отделяха от лицето му.

— Да, защо… Много ясно. Но…

Полковникът рязко млъкна, защото Пейгън внезапно стана, сграбчи Барет за раменете и я вдигна от стола й.

— Не, не я довърши ! Все още не си казала кой те е изпратил тук! — после се овладя. — Искам да чуя и останалата част от историята, мис Уинслоу.

Барет конвулсивно свиваше и разтваряше дланите си.

— Толкова ли си сигурен?!

— Да, сигурен съм. Кажи ми, Angrezi !

— Много добре. Разбира се, че Ръксли ме изпрати. Същият, когото от толкова време подозираш. И все пак, има една малка подробност, която вие сте пропуснал в проницателните си умозаключения, милорд. Аз не се казвам Браун, а също така не съм и мис . Не съм вече и Уинслоу. Имам друго име. Омразно за мен име. И то е Ръксли — мисис Ръксли , за да бъдем съвсем точни. Да, Пейгън, аз съм жена на най-големия ти враг!

Хедли скочи на крака толкова поривисто, че столът му за малко не се разпадна.

— Боже Господи, не може да е истина! Не искам да повярвам!

Пейгън не помръдна. Ръцете му още по-здраво стиснаха раменете на Барет. Белегът до веждата му изглеждаше сребристо студен под светлината на свещите.