Кристина Скай - Рубинът

В следващия миг се олюля. Полковникът се втурна да и помогне, но тя го спря с рязък, решителен жест.

— Добре съм. Но не мисля, че след малко вие ще бъдете добре — лицето й бе бяло като вар. Нямаше ги дори яростните червени петна. Пръстите й трескаво барабаняха по ръба на масата. — Всъщност, ако имате капризен стомах, бих ви препоръчала да излезете. Поне за следващите няколко минути от разказа ми.

— За Бога, кълна се, че ще убия този изверг! — Хедли вдигна ръка и замахна във въздуха, сякаш да потвърди достоверността на заплахата си. — Ще прережа гърлото му със собствения си нож. Ще видите, ще го направя! Чудовище! Проклето дяволско изчадие!

Барет само се засмя — тихо и безжизнено.

— За да го убиете, първо трябва да го откриете , полковник. А аз се страхувам, че това е почти невъзможно. Винаги е било. Дори и за възможностите на човек с такава безгранична безскрупулност като вашия Тигър.

Очите й потърсиха тези на Пейгън. Прониза я хладният им блясък. Лицето му бе маска, едрото му неподвижно тяло сякаш се сливаше със стената.

— Може би няма да е толкова трудно, колкото предполагате, мила. Моят стомах обаче, съвсем не е капризен. Моля ви, продължавайте!

Ноктите й задраскаха лакираната повърхност.

— Изгаряте от любопитство за подробностите, така ли? Добре тогава. — Барет изправи рамене и се втренчи в лицето му. — Аз не бях… не бях много покорна съпруга. В интерес на истината, той срещаше големи трудности, докато ме довлече в леглото си, въпреки помощта на двама доста нелюбезни бандита, изпратени му от капитана. — През лицето й премина сянка. — Мисля, че затова ме подозираше. После нещата ставаха доста мъгливи.

Вратата зад гърба й внимателно се затвори. Барет разбра, че полковникът беше напуснал салона.

Пейгън не каза нищо, изражението му оставаше непроменено.

— Всъщност, дори беше смешно. Той толкова се стараеше. Толкова пъти — очите й зееха — бездни на лудостта сред безцветната пустош на лицето й. — Той не можеше да изпълнява съпружеските си задължения, нали разбираш? Независимо какво правеше, какво ме караше да му правя… нищо не му помагаше. — Тя с мъка преглътна. — Неговият… неговият… бе отпуснат, сгърчен… без капка мъжественост. — Барет за първи път отдели очите си от Пейгън и се втренчи в сянката му на стената. — Тогава ме биеше. Предполагам, че за всичко обвиняваше мен… Сигурно си е мислел, че с мен поне ще бъде различно.

Барет едва сдържаше риданията си и здраво притисна ръце към слабините си, сякаш за да не й прилошее.

— Барет, недей ! — Пейгън бе проговорил след толкова дълго мълчание.

Но тя не го чу.

— После се сетих, че всичко това всъщност дори е много смешно. Той бе толкова разярен, толкова истински усърден — всичко бе започнало да прилича на някаква зловеща комедия. Чувството ми за хумор обаче бързо изчезна, когато ме докопваше и започваше да ме бие. Той ме накара да… да… — Барет се задави, неспособна да изрече следващите думи.

— Господи! Стига толкова !

Пейгън диво изстена и се втурна към нея. Ръцете му прилепнаха като горещ гранит около кръста й, по раменете, по лицето, по шията… Целувките му се сипеха като огнен, безумен дъжд… Барет повдигна лице, подобно на цвете, което се изправя в стихията на априлската буря. Тя знаеше, че това я наранява, но и че е живот за нея.

Какво щеше да стане после Барет не знаеше…

В този миг вратата се отвори с трясък.

— Ужасно съжалявам, Тигър, но… За Бога… ъ-ъ-ъ… ами… — Хедли спря като закован при вида на страстната им прегръдка, на разрошената й коса, на алено-червените й устни, сгрени от топлината на целувката.

— Един… един от местните. Хванали го в сушилните с един бидон нефт. Изглежда е искал да прати по дяволите цялата реколта от седмицата. Мислех, че ще искаш да…

Не бе нужно да продължава. Пейгън вече я бе откъснал от себе си и прокарваше пръсти през косата си.

— Разбира се, Адриан — промърмори дрезгаво той, като безуспешно се опитваше да се овладее. — Един… един момент.

Вратата бързо се затвори. Мъжът и жената се гледаха един друг в продължение на дълги секунди напрегнато мълчание. Въглените на страстта все още бяха нажежени до бяло и изгаряха устните им, гърдите им, слабините им…

— Трябва да отида.

— Да… да, разбира се.

— Ще се върна, Синамон.

— Да… — отговорът й бе почти недоловим. — Да… да, разбира се.

— Вече всичко свърши. Той никога вече няма да те докосне! Обещавам ти и Бог ми е свидетел!