Кристина Скай - Рубинът

Това бе външната врата към верандата. Барет я отвори и хладен, чист въздух погали лицето й. Тя светкавично затвори вратата след себе си. Притокът на свеж въздух отвън само би разпалил пожара още по-силно.

Разстоянието от нейната врата до вратата на коридора бе само петдесетина крачки по верандата. Барет стигна бързо до коридора и с треперещи пръсти отвори вратата му. Пред очите й лумна адска стена от оранжевочервени пламъци и задушаващ черен дим. Още малко и щеше да загуби съзнание от горещината и изпаренията.

Сърцето й обаче издържа. Барет изля едната от каните върху одеялото, обви го около тялото си като туника, сграбчи другата кана и се втурна в пламъците.

Единственото, за което молеше Бога, бе да открие стаята на Пейгън.

Англичанката отвори една след друга три врати, но нито една от стаите не изглеждаше обитаема — мярнаха се мебели, облечени в бели калъфи. Не трябваше в никакъв случай да се отчайва. Сърцето й биеше лудо, когато се насочи към една по-малка врата, която не бе забелязала в началото.

Гравираната медна брава изгори жестоко пръстите й. Барет не си позволи да мисли за болката. Трябваше да я отвори.

На третия път успя.

Отново същото. Тя с мъка различи в мрачната стая огромно бюро, покрито с разпилени листа, грамадни древни карти по стените и една препарирана глиганска глава.

Барет бе готова веднага да им обърне гръб и да хукне към другите врати, когато — някак внезапно кълбата дим около бюрото се разслоиха и от тях сякаш изплуваха чифт лъснати черни ботуши.

Тя изкрещя и се втурна в стаята. В коженото кресло до бюрото бе потънало отпуснатото тяло на Пейгън.

— Събуди се, Пейгън! За Бога, веднага се събуди!

Плантаторът измърмори нещо под носа си и извъртя глава.

Барет долови острата миризма на уиски. „Господи, той е пиян! Как ще успея да го измъкна оттук?“ , помисли си трескаво тя.

Жената бясно разтърси тежкото, потънало в дълбок сън тяло, но освен няколко промърморени ругатни, нямаше резултат от усилията й. Тогава, без да се замисля, Барет започна да го шамаросва през лицето. Един, два…

Пейгън сграбчи китката й и болезнено я стисна.

Очите му едва-едва се отвориха.

— Надявам се, че имаш основателна причина, Нихал… — той млъкна и подуши въздуха. — Какво, по дяволите…

Само няколко секунди му бяха достатъчни, за да дойде на себе си.

Пейгън скочи и се огледа.

Барет му показа каната. Очите й сълзяха от дима.

— Нямам нищо по-подходящо. Ще те облея.

Тя дори не изкача отговора му и изля част от водата върху гърдите му. Останалата вода изля върху себе си.

Барет вече бе на прага, но спря, защото усети, че той не е зад нея. Пейгън стоеше до библиотеката в другия ъгъл на стаята и отваряше като бесен чекмедже след чекмедже.

— Няма време, Пейгън! Само след минути вече няма да можем да излезем.

Той я погледна. Върху лицето му бе изписана яростна решимост да направи това, което си бе наумил. Само след миг го откри — малка кожена кутийка. Пъхна я в пазвата си.

Трябва да е нещо много важно за него, щом като рискува живота си, за да го вземе, забеляза някак между другото Барет.

В този миг в гъстия дим изплува дългото, кокалесто лице на полковник Хедли.

— Цялото крило всеки момент ще рухне, по дяволите! Излизайте оттук! И двамата! Пратих Нихал да извика берачите. Ако не излезем веднага…

Пейгън се обърна към него и хладнокръвно закопча горното копче на ризата си.

— Напълно си нрав, Адриан. Тук наистина става неприятно.

Сега вече Барет го почувства до себе си. Той бързо я тласна към бушуващия ад в коридора. Желязната му прегръдка й се струваше единствената реална връзка с живота в нескончаемите секунди, докато си пробиваха Път през пламъците и дима.

Когато най-носле излязоха през портала навън и ги лъхна прохладния, чист планински въздух, и двамата паднаха на колене. Кашлицата раздираше гърдите им, очите им бяха заслепени от пламъците, телата им пареха.

Пейгън веднага се изправи и се втурна към южното крило, където вече се чуваха първите сигнали за тревога. Няколко секунди по-късно след него се появи и полковникът.

Барет остана върху влажната от росата трева, разкъсвана от болезнените пристъпи на кашлицата. Лицето й бе изцапано със сажди. Дланта на ръката й, изгорена от нажежената медна брава, ужасно я болеше.

И все пак, всички тези болки не бяха нищо в сравнение с простичкото щастие, че е жива.

От мрака към нея подскочи една трепереща, космата фигурка и се сгуши в прегръдките й. Барет притисна маймунката близо до себе си. Така, притиснати една до друга, двете с безмълвен ужас наблюдаваха как оранжевочервените пламъци се издигат над цялото южно крило и осветяват всичко наоколо.