Кристина Скай - Рубинът

Беше по-красива от всякога. По-красива от образите, които той извикваше от миналото. По-красива от образа, който бе рисувал в копнежите си. Сякаш всички се сливаха в едно — сега, когато му предстоеше може би последната схватка със смъртта.

Ръцете му се вкопчиха в хладната, полирана рамка на вратата, но тялото му не помръдна. Пейгън съзерцаваше жената, която въпреки желанието си, не успя да намрази.

Лицето й бе овал от алабастър, очите й — езера от малахит.

Барет го забеляза, но с нищо не показа, че е изненадана. Тя остана неподвижна в креслото си.

— Спри ме, соколице! — гласът му бе дрезгав и мрачен.

Само устните й потрепнаха. Лицето й оставаше все така безизразно.

— Утре тръгваш за Коломбо — промърмори Пейгън, сякаш говореше сам на себе си. — Ще пратя с теб Нихал и още двадесетина мъже, ако се наложи. Но едно е сигурно — няма да останеш тук нито ден повече.

Жената в креслото едва забележимо трепна.

Защо думите му отново я нараняваха толкова жестоко? Нали именно това бе очаквала, това бе искала през цялото време…

Нима не беше така ?

— Там ще си в безопасност — продължи Пейгън, стигнал до средата на стаята. — Ще уредя да напуснеш Индия най-много до седмица. Да заминеш например за Макао. Или предпочиташ Америка?

„Нито едно от двете“ — мислеше си жената с коса като слънце. В очите й блестяха сълзи. — „Искам да съм тук. Или където й да е, но да съм с теб.“

Пръстите й нервно си играеха с белите воали на нощницата. Върху раменете й беше заметнат аленозлатист кашмирен шал, но по тялото й преминаха тръпки, сякаш от студ. Или може би от нещо друго?…

— Не протестираш, така ли? Приятно съм изненадан, Angrezi . Нищо не е в състояние да ме убеди, че би могла да останеш, по дяволите. Сега опасността е толкова близо дори тук — в Уиндхевън, където се надявах, че ще бъдеш на сигурно място. А и ти с всяка следваща секунда ме обсебваш все повече и повече.

Пейгън вече бе съвсем до нея. Лицето му беше черно-бяла маска от светлина и сенки.

Барет вдигна очи и се загледа във вената, която пулсираше на слепоочието му, малко над зигзаговидната плетеница от сребристи белези между веждата и скулата му.

— Нищо не може да ме разколебае, чуваш ли? Утре тръгваш. На разсъмване.

Бавно, с изящна грация, жената се изправи от креслото си и отметна кашмирения шал от раменете си. Сега светлината на фенера не срещаше никаква преграда и проникна през бялата прозрачна нощница, за да залее със златисти отблясъци прекрасното й тяло.

Дъхът на Пейгън спря.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш, соколице! Предупреждавам те, няма да успееш.

Тънките й пръсти с нежно докосване проследиха сребристия белег около окото му. Тя вече бе станала от креслото, изправи се на пръсти и устните й повториха движението на пръстите. В следващия миг Барет махна превръзката и зацелува наранената кожа под нея.

Пейгън изстена.

— О, небеса, но…

Слабичките й ръце се отпуснаха върху раменете му Барет почувства как мускулите му, твърди като гранит, се стягат под изцапаната със сажди риза. Очите му бяха притворени. От усилието да обуздае чувствата си, лицето му бе толкова напрегнато и сковано, че излъчваше само едно — болка.

Значи утре. Оставаше им само тази вечер.

Думите не бяха изречени, но те сякаш пулсираха, сякаш можеха да се пипнат в нажежения въздух между лицата им. Изрече ги тя. А може би, той…

Най-вероятно и двамата.

Пръстите й леко се отместиха и пропълзяха по волевата, мъжествена извивка на долната му устна.

Пейгън потрепери.

— Спри, Angrezi !

Барет не спря. Тя направи още една крачка към него. Бедрата й погалиха неговите с леки, почти въздушни докосвания, а връхчетата на гърдите й опариха кожата му като нажежени игли.

Долната му челюст се стегна и той отметна глава назад, сякаш го бе пронизала непоносима болка.

Или безпределна наслада…

— Не! — изръмжа Пейгън.

Барет не отговори. Мъдростта на женската й природа не позволи да повярва на думите му именно сега, когато владееше много по-красноречив, много по-убедителен език. Тя се приближи още по-плътно към него, завладяна от горещината на тялото му, от слабия солен привкус на кожата му.

Отърка гърдите си в неговите. От устните й се отрони лек стон. Всяко допиране зараждаше нова, още по-силна вълна на наслада. Телата им трепереха от възбуда.

Да, сега времето й принадлежеше. Сега то бе реално и осезаемо. Дори споменът за похотливостта на Джеймс Ръксли не можеше да го омърси. Сега светът не съществуваше извън пространството на тази стая, извън стихията на сърцата им, извън бясното препускане на кръвта им.