Кристина Скай - Рубинът

Усети го като гореща стомана между бедрата си.

Тя се отдаваше изцяло, отчаяно решена да вкуси от всичко, да почувства всичко, което той може да й даде. Очите й се затвориха, косата й се разпиля върху лицето и раменете като златист ореол, а дългите й бедра обви ха кръста му.

— Господи, какво щастие е да те почувствам цяла та, Angrezi ! Да чувам задъхания ти, сладостен стон, да усещам бясното потрепване на плътта ти. Когато свърша, ти ще ме имаш във всяка частица от тялото си Толкова дълбоко, толкова навсякъде, че никога няма да ме забравиш!…

Пейгън съвсем разкъса нощницата й и я захвърли зад себе си. Сега между телата им нямаше никаква друга преграда освен горещия, наситен с миризмата им въздух. Тя се гърчеше, дращеше го като тигрица, а той се опиваше от необузданата й свирепост. Пейгън знаеше, че по-късно ще съжалява за слабостта си, но точно в този момент нямаше сила на света, която да го спре, да остави красотата й да се изплъзне от ръцете му невкусена и недокосната.

Толкова бързаше, че дори не свали бричовете си. Необходимостта да се слее с нея бе толкова жестока, че го заслепяваше, не му позволяваше да мисли, спираше дъха му…

За малко да умре. За малко да я загуби завинаги…

Пейгън събори с един замах кристалните чаши върху бюрото и я придърпа към себе си. Дъхът му спря. Усети и нейната възбуда, страстното й желание да го приеме.

Тя беше въздушно лека, сякаш изтъкана от копринени нишки. И цялата бе топлина.

Цялата бе жена.

Той беше толкова близо до рая, както едва ли някога грешник като него бе стигал.

— Сега ли, Синамон? Кажи ми…

— Сега, любов моя. За Бога, не ме… не ме карай да чакам!

Пейгън потрепери от задъханата й молба, много по-властна и от най-страстните ласки. А може би това бе любовта , любов, родена сред овъглените останки на опропастения му живот.

— Нека Бог ми прости тогава, но вече не мога да се спра. Трябва да те имам, Angrezi ! Да те имам поне сега, щом не мога да те имам завинаги!

И той влезе в нея. Твърдата му, пулсираща мъжка сила нахлу във влажната мека коприна. Тя го поглъщаше изцяло.

Барет не беше на себе си от възбуда. Тя отметна глава назад и затрепери под огромната, опияняваща сладост да я притежава.

Пейгън й отвърна с ярост, със свирепа наслада, която граничеше с нечовешка болка. Той се отдаваше на тази жена, без да остави нищо за себе си. Душата му преливаше и се сля с нейната.

Или може би нейната преливаше и се сля с неговата…

Той повтаряше името й като заклинание, като молба. Той я възхваляваше, ласкаеше я с любовни думи от древни времена. Мъжът тържествуваше и я изпълваше цялата. Ноктите й вече деряха раменете му.

— Пейгън! Аз… О, боже…

Тя се разтърсваше цялата от сладострастие. Още секунда и телата им щяха да се слеят в едно — женствената мекота да се разтвори в мъжката стомана…

В душите им струеше светлина. Двамата не само я усещаха, тя струеше през очите им. Някакъв парещ, силен вихър, стар като света, се надигна от дълбините на тялото й и се втурна да си проправя път през вените и кръвта й, за да я отнесе със себе си в рая.

Пейгън поглъщаше всяко нейно движение, всеки тих, накъсан стон. Той я имаше, имаше я изцяло, но все още оставаше в нея — твърд като камък.

В един миг треперенето й постепенно утихна, синьо-зелените й очи се отвориха и Пейгън се осмели да види в тях не само страстта, а и нещо друго, нещо, което си позволи да нарече любов .

Тогава отново започна да се движи, навън и навътре, дълбоко и още по-дълбоко, да дразни кадифените листенца на женствеността й.

Тя се вкопчи в тялото му като ослепяла и пак затрепери. Дивната наслада отново нахлуваше във всяка нейна клетка.

Този път той я задържаше на предела.

— П-пейгън!

— Да, любов моя, почувствай го, как навлиза в теб В него е живецът на битието, единствената радост, която боговете са позволили на смъртните, след като са затворили за тях вратите на рая.

— Стига… Стига толкова… Не мога…

— Можеш, цвете мое. Този път ще бъде още по-хубаво. Както никога досега.

И в същия миг навлезе дълбоко. Пулсиращото острие на страстта докосна меката й топла утроба.

Сега тя наистина обезумя. От устата й се отрони див, сладостен вик на възторг и изумление.

Едва тогава Пейгън отметна назад глава и освободи природата си.

Той смътно се запита дали тази вечер няма да зароди нов живот в утробата й, но насладата в момента беше толкова пълна, мисълта му толкова неясна че нямаше място за страх и съжаление.