Кристина Скай - Рубинът

Барет щеше да припадне. От последната заплаха и притъмня пред очите. Тя хвърли бележката и пребледняла от ужас се обърна към полковника.

— За Бога, какво ще правим сега?!

Той силно разтърси раменете й.

— Какво ще правим ли? Ще го спасяваме, разбира се! Но това ще стане само след като открием онзи проклет камък.

— Значи вие знаете къде е той.

Очите на шотландеца станаха сурови.

— За съжаление, не знам. Ръксли обаче е сигурен, че е тук и мисля, че е прав. Това означава, че е най-добре да започнем да го търсим.

— Добре, почвайте. Аз и Мита също ще търсим. Господи, имаме толкова малко време!

И двамата не си казаха нищо повече, спомнили си последната закана.

Хедли се подвоуми, но после мрачно й кимна.

— Добре, аз ще взема с мен десетина мъже и ще чакам до водопада. Ако Ръксли прати още някой насам, ще спипам този кучи син. Ще го накарам да изпее всичко, дори ако се наложи бавно да го режа на парчета. — Проницателните му сиви очи се втренчиха в лицето на Барет. — Вие ще се справите, нали?

— Да, само… само тръгвайте!

Хедли грабна една пушка от сандъка с оръжието и изчезна.

Барет и Мита започнаха претърсването на помещенията на Пейгън. Разрязваха дюшеци, изсипваха съдържанието на чекмеджета, раздраха дори красивите стари кресла, тапицирани с дамаска.

Нищо не откриха. Нямаше и следа от рубина.

Барет знаеше, че с всяка измината секунда изтича времето на Пейгън. Като обезумяла тя събаряше почернелите от пламъците книги от рафтовете на библиотеката с тайната надежда, че ще открие зад тях скрит сейф.

Книгите се превръщаха на пепел в ръцете й.

Англичанката съвсем не забелязваше Меджик, която любопитно подскачаше около нея.

Стенният часовник в дъното на коридора започна да бие.

Бе изтекъл и вторият час.

Кожената кутийка пристигна само след петнадесетина минути. Нихал я бе открил на верандата и веднага я донесе на Барет. Когато я погледна, тя една не изгуби съзнание. Кутийката приличаше на ковчеже за скъпоценности, изработено от фина кожа, гравирана със златни букви и някаква символика във форма на кръст. Ръксли сам си го бе измислил.

Барет бавно отвори капачето. В следващата секунда тя дълбоко си пое дъх и изпусна кутийката на пода. От очите й рукнаха сълзи. Тя нямаше сили да погледна кървавото парче, старателно обвито в бяла коприна.

Ръксли бе започнал да изпълнява заплахата си.

Мита се втурна в стаята, видя кутийката на пода и изпищя пронизително.

— Това е… Те…

Барет само кимна. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Да си виждала полковник Хедли?

— Не. Скоро Тигъра ще…

— Не, Мита! Няма да позволим да се случи това! — Барет яростно избърса сълзите си. — Имате ли склад? Къде държи Пейгън химикалите и инструментите си?

Мита кимна.

— Но защо memsab ?

— Не се тревожи. Само ме заведи там. — Барет вече дърпаше Мита към вратата. — Бързо, Мита! Няма ме никакво време!

Нито една от двете жени не обърна внимание на малката, космата фигурка, която ги последва по коридора.

„Живакът три части ли беше или четири?“ Докато си мърмореше под нос, Барет оглеждаше огромния, от зидани камъни склад, пълен с инструменти, делви, ножове, мехове и всякакви други материали, необходими за стопанисването на такава голяма плантация, каквато бе Уиндхевън. По рафтовете бяха прилежно подредени и надписани стъкленици с всякакви химикали.

За щастие складът на Пейгън бе прекрасно зареден И все пак, дори при условие, че всичко се окажеше налице, реакцията между химикалите беше много опасна Само една грешка…

Побиха я тръпки.

„Няма да мисля за това — каза си тя. — Трябва да успея!“

Дълги минути Барет напрегнато и съсредоточено смесваше различните химикали. Най-после се облегна на стола, щастлива от успеха. Експлозивът бе готов, в това тя бе напълно сигурна. Пейгън имаше прекрасна лаборатория, в която можеха да се провеждат и най-смелите експерименти. Тук Барет бе открила всичко необходимо — бертолетова сол, барут, глицерин.

Оставаше й само да начертае точния план за действие.

— Какво прави memsab ? Господарят скоро ще загине, ако не побързаме.

— Не се страхувай, Мита! Почти свърших. — Барет старателно запуши с тапа бутилката и бавно тръгна към вратата. — Внимавай само да не се спъна и да я разклатя.

Чак сега англичанката забеляза, че Меджик подскача около нея и за първи път от няколко часа насам се усмихна. Сега поне имаха някакви основания за надежда.