Кристина Скай - Рубинът

— Аз го взех. Нека боговете ми простят, но това бях аз . Аз бях на търга, когато сър Хъмфри, когато… той…

— Ти , Мита?! Но не е възможно ти…

— Не, не съм го убила аз. Въпреки че, ако Тигър-_sahib_ не ме беше спасил, никой не можеше да го докаже. Тъкмо минавах покрай стаята, когато дочух тих вик, а после нечие тежко тяло падна на земята. Когато погледнах през отворената врата, сър Хъмфри лежеше на пода. Очите му бяха вторачени в тавана, изцъклени, ужасни. А под него намерих… това…

— И го върна обратно тук?!

Дребната изящна индийка кимна с глава. От лицето й се стичаха сълзи.

— Знаех, че Тигъра няма да е доволен, защото той мрази този камък. Но той е негов , нали разбирате? Толкова много неща трябваше да се купят, когато се върнем в Уиндхевън, а и с тези постоянни атаки от Ръксли щяха да му трябват пари дори да плати на работниците си. — Мита кършеше нервно пръсти. — Вината е моя, разбира се. Огромна, непростима вина… Но аз исках той да бъде щастлив. А после… — Гласът й пресипна. — После, след като се върнахме, рубинът изчезна. Страхувах се, че съм го загубила или го е откраднал някой от работниците. А то била Меджик!

Барет дълбоко си пое дъх и се опита трезво да разсъждава.

— Разбирам, че си имала добри намерения, Мита. Но… но, сега рубинът е вече в нас ! Ние можем да спасим Пейгън! Иди извикай мъжете! И ми донеси здраво конопено въже! Много дълго въже. Бързай!

Мита веднага изчезна от стаята. Барет продължи да разглежда огромния камък. През пръстите й сякаш преминаваха горещи пламъци.

— Господи, който и да си ти, помогни ни да стигнем навреме!

Меджик тихо си бърбореше нещо. Барет я погали по главата с треперещи пръсти.

„Дръж се, сърце мое!“ — прошепна тя и почувства как огън изгаря дланта, в която стискаше тайнствения рубин.

Пейгън бавно идваше на себе си и усещаше само вледеняващ студ и влага. Главата го болеше непоносимо, от бузата му се стичаше кръв.

— А, виж ти! Страшният Тигър се събужда! Крайно време беше, по дяволите!

Пред очите на Пейгън смътно изплуваха лачени черни ботуши.

Нещо в тези ботуши…

В следващия миг силен ритник се заби в лицето му и едва не го размаза.

Пейгън се опита да се изправи, да протегне ръка, за да се защити, но бе толкова стегнато овързан, че не можа дори да помръдне. Когато черните вълни на болката малко утихнаха, той успя да различи лицето на мъжа, който го беше ударил. Лице, освирепяло и страшно, белязано с едно избодено око.

Пейгън присви подигравателно очи.

— А, пак ли ти, Ранд! А къде е Ръксли? Или, както винаги, се страхува да дойде?

Мъчителят му само се изсмя.

— Е, Пейгън, виждам, че не си ме забравил. Колко време мина? Три месеца? Четири? Не вярвам да не помниш онази нощ в Коломбо. Тогава ти ми взе окото.

Черните ботуши се приближиха само на сантиметри от лицето на плантатора.

— В Библията е казано „око за око“. Просто спазвах правилата на играта. Ти едва не извади моето, нали така? — докато Пейгън говореше, умът му трескаво работеше.

Ами да! Отпечатъците от ботушите! Защо не се бе сетил по-рано! Лявата стъпка бе по-неясна — сигурен белег, че този крак е по-слаб и леко се влачи.

Това бяха отпечатъци от стъпките на мъжа, когото Пейгън бе ранил преди три месеца в Коломбо.

— Съвсем не е същото, стари приятелю. На теб поне ти остана око — ботушите спряха. — Но няма да е за дълго. Ще ми бъде дяволски приятно да те накълцам на парчета; сигурен съм. Чудно дали и на нея ще й е приятно. Най-вероятно ще бъде много изобретателна в усилията си да ме накара да спра.

Ранд отметна назад глава и избухна в див смях. Лицето му се гърчеше, а празната орбита бе отблъскващо сбръчкана.

— Да, от онази весела история в Пенджаб през пет десет и трета досега не съм се забавлявал толкова много.

След миг ботушът му стъпи върху ръката на Пейгън и той избухна в противен смях.

— Това ли е мястото?

Барет клекна до камъните и свали тежката кожен торба от раменете си. Мита й кимна.

— Да, със сигурност е това. Точно зад хълма е водопадът, за който пише в бележката. Но къде е онзи чакал и кучетата му?

— Там някъде, не се съмнявам — отговори й мрачно Барет.

Над главите им изплува в безмълвно великолепие луната, окръжена в сребрист венец от прозрачни облаци. Светлината й се изсипа върху тясната камениста долина.

Барет се намръщи. Това не й хареса. Щяха да ги забележат докато изкачват хълма. А може би пък това щеше да им бъде от полза?