Кристина Скай - Рубинът

Барет замръзна. Тя бавно се отдръпна от Пейгън. Умът й напрегнато работеше.

— Май ще се наложи да сменя работодателя си, господин Ранд. Изведнъж установих, че не ми се умира. Особено сега, когато ме чакат толкова години удоволствие. Пуснете ме и ще ви покажа къде е камъкът. Само си представете — ние двамата сред хилядите неща, които можем да си купим с този огромен рубин.

Лицето на Ранд се изкриви от напрежение.

— А защо си мислиш, че ще го направя?

Барет внимателно се изправи. Гърдите й се разкриха в цялото си великолепие на светлината на факлата.

— Господи!

Ранд звучно преглътна и изкрещя нещо на изправения в сянката индиец. Той само сви рамене и се скри в тунела. След миг едноокият сграбчи Барет и вий силните си пръсти в гърдите й.

Тя затвори очи. Разумът й заповядваше на тялото да се подчини. Ранд жестоко стискаше нежната й плът.

В този миг кожените ремъци бяха прерязани и Пейгън се нахвърли върху едноокия с цялата си ярост. Лицето му гореше от омраза.

Ударите, които двамата си нанасяха, отекваха в пещерата с грохота на далечна буря. Заедно с тях се сипеха ужасни псувни и ругатни.

Само с няколко юмрука в лицето на Ранд, Пейгън го повали върху каменния йод. Той бързо взе оръжието му и развърза Барет.

Плантаторът завърза противника си със същите ремъци, с които бе вързан самият той само преди няколко минути. Барет чу звън на метал и видя как Пейгън внимателно усуква златната верига около китките на Ранд, а после я прекарва през спусъка на револвера, подпрян между два камъка зад гърба на жертвата си.

Ранд вече бе започнал да идва на себе си. Лицето му беше окървавено и беше страшно за гледане.

Пейгън го погледна мрачно и се усмихна.

— Препоръчвам ти да не се помръдваш, кучи сине.

В гърба ти е опрян револвер, който, както сигурно вече си се досетил, е зареден. И най-малкото движение, даже ако се закашляш… и сам ще си теглиш куршума. Ще бъде наистина жалко мозъкът ти да изцапа този великолепен стълб от скъпоценни камъни, за който съм те вързал.

Пейгън дръпна Барет към изхода на пещерата. След секунди зад гърба им пещерата се изпълни с жестоки, мръсни псувни.

Пейгън се обърна и вдигна предупредително пръст.

— Шшшт! После да не се оплакваш, че не съм те предупредил.

Те навлязоха в тесен тунел. Навсякъде около тях се чуваше ехото на падащата вода. Въздухът бе влажен и студен и Барет силно притискаше роклята към гърдите си.

— Би могъл да пропуснеш поне едно-две копчета — промърмори тя.

Пейгън я изгледа и повдигна насмешливо едната си вежда.

— И да изпусна такава божествена гледка!

Бузите й пламнаха веднага, но след миг тя забеляза, че независимо от закачката в гласа, чертите на лицето му са сгърчени от съжаление и опасения.

— Прости ми, Angrezi . Нямаше друга възможност.

Той потвърди думите си със страстна целувка. Барет се олюля като замаяна и се опита да си поеме въздух. Рамото й леко бутна ръката му и лицето му се изкриви от болка.

— О, Пейгън! Съжалявам!

— Няма нищо, Angrezi . Няма време. — Пейгън не каза нищо повече, а само бързо я придърпа след себе си по тъмния тунел.

Пътят им постоянно променяше посоката си. Барет вече бе загубила всякакво чувство за ориентация, но Пейгън явно се справяше.

След броени минути те навлязоха в един по-широк подземен коридор.

Наближаваха.

В следващата секунда нечии силни пръсти се впиха в ръката на Барет.

— Не мърдай или ще стрелям.

Това бе индиецът, отпратен от Ранд. Той я блъсна напред. Дулото на пушката му не се отделяше от гърбовете им.

Пейгън изруга, стисна здраво ръката на жената и двамата навлязоха в широкия тунел, който скоро ги отведе до друга зала, по-малка от първата.

Още на входа те спряха, заслепени от красотата на гледката, която се откри пред очите им. Скалните стени на залата бяха покрити с кристали в разнообразни форми, цвят и размери. И всички блестяха като слънца.

Барет си пое дълбоко дъх. Очите й бяха приковани във великолепието на пещерата. В този миг тя чу тих, ехиден смях. Зад една от каменните колони се раздвижи сянката на човек. Лъч светлина попадна върху лицето му.

И при вида на това лице, Барет почувства, че й става лошо. Тя пребледня.

— Какво удоволствие да се срещнем отново, моя прекрасна съпруго. Сигурен съм, че ми носиш рубина.

Това бе той. Нейният съпруг. Такъв, какъвто го бе запомнила. Изисканите дрехи не скриваха, а по-скоро подчертаваха липсата на всякаква душевност. Ръксли бавно се приближи към нея. В едната си бледа, слаба ръка той държеше малък револвер.