Кристина Скай - Рубинът

— Въобще не се учудвам. Продължавай, Angrezi . Сега наистина възбуди интереса ми.

Този път Барет не се подложи на унижението да му се съпротивлява. Тя стоеше неподвижна в ръцете му, лицето й се бе превърнало в каменна маска.

— Изглежда от доста дълго време е искал да му стана жена. Дори преди търга на рубина. Той познаваше дядо ми и… Но това е друга история и тя едва ли ще ви заинтересува. — Барет се опита да успокои бесните удари на сърцето си и продължи. — Когато… когато чу, че раджата ще продава рубина, той се разбесня. Ръксли знаеше, че рубинът идва от земите на Уиндхевън и искаше да види лицето ти, когато ти го открадне. — Барет се намръщи. В следващия миг очите й широко се отвориха. — Но това не би променило нищо, нали? Защото ти беше раджата. Ти беше дошъл в Лондон, нали?

Спомените й се избистряха със светкавична бързина. Един образ следваше друга. Барет леко притвори очи, опитвайки се да се съсредоточи. В един момент лудо и се прииска да се изсмее, да отметне главата си назад и да избухне в смях… После дойдоха сълзите.

— Аз… Аз чувствах, че е така, но…

Тя успя да сподави вълнението си и запази самообладание.

— Сигурно и той то е знаел. Сигурно това е било в основата на плановете му, на ходовете, които е замислил. Когато по-късно Ръксли дойде при мен — в онази воняща каюта — лицето му сякаш светеше от вътрешен огън. Корабът бе спрял на Кучешкия остров. Този ден разбрах, че нещо му има. Преди само бях подозирала… — Барет нервно си пое дъх. — Няколко пъти, разбира се, се бях питала…

— Беше се питала какво !

Барет сви рамене.

— Бях се питала кой си ти всъщност. Ръксли се беше досетил, че ще дойдеш на търга, но дори и той не подозираше, че си способен да паднеш толкова ниско и да се маскираш като индиец пред половината лондонски елит.

— Повече от половината, бих казал — поправи и хладно Пейгън.

Очите на Барет потъмняха.

— Предполагам, че много малко са нещата, които не би се осмелил да направиш, за да постигнеш целта си. Права ли съм?

Пръстите му се впиха дълбоко в меката, млечнобяла кожа на раменете й. Барет се сви от болка. Утре на това място щяха да избият сини петна. Колко ли синини бе имала но тялото си до този момент?…

Тези белези обаче бяха желани от нея. Тя ги посрещна с някаква своенравна увереност, че по този начин би възтържествувала над него. Още повече, искаше когато си тръгне, да има по тялото си негови следи.

Да, Барет трябваше да се махне от Уиндхевън. Колкото е възможно по-скоро. Тук опасността бе много по-голяма, отколкото Пейгън предполагаше. Нейното присъствие тук само би влошило нещата.

Погледът й се прехвърли върху полковника. Той със сигурност би й помогнал.

Пейгън преглътна ругатнята си и я пусна. После бесен отиде до бюфета и отново взе бутилката.

Той си наля чашата до горе и я изпи на един дъх. Чак тогава се обърна. Лицето му бе жестоко.

— Абсолютно си права, Angrezi . Остава ми съвсем малко, за да я постигна. Но продължавай, моля те!

Хедли се опита да изрази неодобрението си.

— Не виждам защо е необходимо да я караш да продължава, Деверил. След всичко, което е преживяла по-добре да я оставим да…

Пейгън присви очи.

— Но мисис Ръксли изглежда има настроение за разговор. Кои сме ние, че да й отнемаме това удоволствие? Разкажи ни още, Синамон — разкажи ни най-вече за прекрасната си сватба. Тя не беше обявена във вестниците — за това поне съм сигурен.

Барет се втренчи в лицето му, крепеше я само някаква мъчителна сила. Очите й блестяха като стъклени.

— Не е ли? Нищо чудно. Ожениха ни по средата на Ла манша. Церемонията изпълни някакъв пиян като свиня морски капитан. Очите му дори не ни виждаха. Не го интересуваха и подробностите — дали булката има настойник, пръстен, как се казва това… Дали се е свестила от опиата, с който я е натъпкал бъдещият й съпруг…

— Напълно в стила на Ръксли. — Той стисна зъби и мускулите на челюстта му се очертаха. Пейгън се облегна на ламперията до прозореца. — Нима трябва да разбирам, че меденият ви месец също е започнал по средата на Ла манша?

Тонът му бе хладен, умишлено предизвикателен. Пейгън бе успял да зададе въпроса си, въпреки че никак не желаеше да чуе отговора.

Барет истерично се разсмя. После се обърна и закрачи из стаята като разярена пантера.

— Меден месец ли? — повтори несвързано тя. — А, да — медният ни месец. Беше твърде необикновен за да мога да го забравя.

Русокосата жена спря за секунда до масата и пръстите й здраво се вкопчиха в дървото.