Кристина Скай - Рубинът

Няма защо да отричаш… защо да отричаш…

Думите монотонно се повтаряха — като заклинание.

Треперещите й ръце притиснаха слепоочията й. От ъгъла на стаята изплува сянка, която се усмихваше, а чертите на лицето оставаха неясни. Тя го чуваше, чувстваше го, но когато се обърна, сянката изчезна.

Барет осъзна, че спомените й се връщаха. Сякаш никога не бяха я напускали. Единственото, което трябваше да направи сега, бе да ги сграбчи . „Да пожелае да ги сграбчи“ — така й бе казал Пейгън на поляната.

Тя стисна очи и разбра, че сега вече наистина щеше да си върне миналото, което досега й бе убягвало.

Няма защо да отричаш… защо да отричаш…

Стори й се, че към нея със ситни, бързи стъпки се доближава малък, сивкав плъх. Белите му зъби се оголваха заплашително и се нахвърляха върху всяка част от тялото й. Това бе Страхът.

„Искам да си спомня“ , повтаряше си с ожесточение Барет. „Трябва да си спомня.“

— Барет, мила… — гласът на полковника бе приглушен, толкова глух, като че ли идваше от много далече.

Тя го почувства. Страхът го скриваше зад себе си, но то я чакаше.

„Вземи го, Брет! Поискай го и ще бъде твое!“

— Няма защо да отричаш… — Барет повтори думите си на глас, в началото по-тихо, после по-силно и заедно с това силата им нарастваше.

Стори й се, че вече е успяла донякъде да събере разпилените парчета… Заедно с това растеше и Страхът. Имаше чувството, че в един миг плъхът ще я разкъса и тя ще се превърне в хиляди болезнени, гърчещи се парченца.

Барет се държеше, напрегнала волята си да му устои, докато в един миг тракащите челюсти потънаха в мрака, от който бяха дошли и осъзна, че миналото й вече стоеше пред нея. Трябваше само да отвори очи, за да го посрещне.

— Добре ли сте, мила? Може би малко бренди…

Гласът на полковника вече бе по-близо, но все още й се струваше чужд. Сякаш й говореха на език, който тя не разбираше.

Барет не му обърна внимание. В момента бе погълната изцяло от безличните сенки, надничащи от мрака.

„Да, искам го! За Бога, трябва да го приема. Заради самата мен. Заради Пейгън!“

Най-после тя отвори очи и видя пред себе си разтревоженото лице на Адриан Хедли. Синьо-зеленият й поглед премина през него и се вторачи в мрака зад гърба му. Тъмнината там ставаше все по-гъста, разстилаше се към тях със стъпки, отмервани с ударите на сърцето й.

Спомените се връщаха при Барет. Те блестяха в мрака като отблясъци от разпилени стъкла. Някои бяха сладки, други горчиви, трети — непоносимо мъчителни, докато…

Докато в един миг всичко дойде на мястото си. Всяко парченце от миналото зае позицията си в кристала, наречен Памет.

Светлината беше толкова ярка, че я заслепи и в гърдите й се надигна ридание.

— Мило мое момиче! Мис Браун! — силните, мускулести пръсти на шотландеца стиснаха ръката й с учудваща енергичност. — Трябва да ми кажете какво ви безпокои.

Барет дори не помисли да излъже.

— Може да ме наричате Брет, полковник Хедли — каза тя. Гласът й бе неестествено рязък и висок. — Просто Брет. Всички мои приятели ме наричат така. А що се отнася до… Никога не съм обичала името Браун — очите й бяха огромни. — Ако държите на формалностите, наричайте ме Уинслоу. Нали разбирате… Аз си спомних . Господи, вече знам всичко !

Полковникът я изгледа с нескривано любопитство. Рунтавите му вежди се повдигнаха въпросително. Преди да успее да отговори обаче, от вратата дойде друг глас — мрачен и властен. В цялото това напрежение нито Барет, нито Хедли бяха забелязали, че вратата се е отворила.

— Да, мила. За Бога, помогнете ни да разберем за какво всъщност става дума!

Той бе във вечерно облекло. Под черния камгарен плат на фрака му се виждаше риза от искрящо бял лен. Косата му бе все още влажна от банята и блестеше. Барет смътно осъзна, ме това е най-поразително красивият мъж, когото някога е виждала. Въпреки превръзката върху окото…

И най-разяреният.

Пейгън стисна зъби, видял как Хедли гали нежните й ръце. Той прекоси стаята, спря до огромния бюфет от черно лакирано дърво и си наля чаша уиски. Устата му се изкриви в подигравателна усмивка. Без да бърза, плантаторът отиде до мястото си и спокойно се отпусна в стола.

— Да, кажете ни, ако обичате, мис… Уинслоу ли казахте? Изгарям от нетърпение да чуя. Ако и тази ви история е толкова увлекателна, колкото другите, длъжен съм да те предупредя, Адриан, че те очаква нещо наистина интересно.